Ралф Питърс: Изменникът

— Извинете, но този албум може и да не ви хареса.

Погледнах я, сякаш ме беше зашлевила през лицето.

— Искам да кажа, че… ами, не изглеждате… Слушали ли сте го някога? Той е… ами наситен. Нямах предвид, само исках да…

Попораснала скаутка, притекла се да ме приведе през джунглата на музикалната индустрия.

— Купих си го, когато излезе на дългосвиреща плоча. В Германия през 1979.

— Съжалявам, не исках да бъда груба, само си помислих… Изчервена, Тиш затъкна пламъче коса зад ухото си и се вторачи в мен. В очакване на наказанието си. След като видях лицето и прочетох погледа й, открих в нея уязвимост, която ме накара да смекча гласа си.

— Обичаш ли Мариан Фейтфул?

— Майтапите се! Тя е божествена! А този й е най-добрият. Един от най-добрите албуми въобще. Ако можех да запиша поне едно такова нещо…

Пихме кафе и тя ме покани да отида да чуя групата й. Музиката беше сносна, но нищо повече. Тиш свиреше със страст, граничеща с отчаяние, сякаш й беше невъзможно да накара музиката да премине от душата до пръстите й, без да загуби най-доброто от нея. Казах й, че съм си прекарал добре. И не лъжех. Харесваше ми да я гледам. Може и да нямаше дарба, но изглеждаше добре. Определих я като един от второстепенните таланти, обречени да обожават величието, без да могат да го притежават.

Харесваше ми да съм с нея. Възхищавах се от честността й и обичах ирландската й коса. В началото дори се мъчех да търпя приятелите й. Които тайно си представяха как разкъсват със зъби невинни младенци. В наивността си тя се появи на един от вечерните коктейли на Мери Фарнсуърт с черна къса рокля, която откриваше малката синя китара, татуирана на рамото й. След което задълбочи греха си и с искрено изказване по адрес на Нют Гингрич. Никой не си направи труда да проучи, че същата тази Тиш работи като доброволка с бездомни малолетни и обича да чете английски викториански романи, като вярва с детски плам на всяка дума в тях. Записвахме всички минисериали на Би Би Си, така че да можем да ги гледаме заедно. Нощем ме прегръщаше така, сякаш бях единственият мъж на света.

След малко моята рожденичка ме целуна и стана.

— Трябва да тръгвам.

— Събуди ме, като се върнеш.

Тя си взе душ и тръгна, без да си изсуши косата.

Стъпките й се отдалечиха по тротоара. Заслушах се в градските шумове. Въздишка на спиращ на ъгъла автобус, безгрижни веселяци на път към Индиън Кънтри 5 5 Квартал на Вашингтон. — Б.пр. . Градският прибой на колите. Сирени. Реклама, отричаща обречен на провал начин на живот. Шумът, с който климатикът си поемаше въздух. Капитолият, морското равнище на Америка.

Опипом обух шортите си и слязох долу. Тиш беше сготвила за празничната си вечеря вегетарианска лазаня. Под чинията ми на подредената за случая кухненска маса имаше бележка.

Това вече не е истинският ми рожден ден.

Животът ми започва от мига, в който те срещнах.

Изведнъж си помислих, че трябваше да отида да слушам как свири на рождения си ден. Започвах работа рано сутрин и си бяхме изработили график. Ходех на важните съботни сешъни и Тиш ме разбираше. Но сега стоях над лазанята, предвидена да изкара до следващата заплата, и се чувствах така, сякаш я бях предал.

Изхвърлих порцията си, за да си помисли, че съм я изял, и се върнах в леглото.

Още градски шумове. Домашна кавга в къщата през две врати от моята, която се даваше под наем. Аларма на автомобил. Тих джаз, долитащ от някой съсед.

Продължавах да мисля за Фарнсуърт. И за Ем. Чаршафите още миришеха на Тиш, тя ми липсваше. Най-хубавите нощи от живота ми бяха тези, през които оставаше вкъщи. Но, от друга страна, не можех да си представя едно по-далечно бъдеще с нея.

Лежах буден, с усещането, че точно там, където не мога да го видя, ме дебне нещо сериозно. Като се изключи прекарания с Тиш един час, бях имал лош ден.

Най-сетне заспах дълбоко. Не знам колко дълго се е звъняло на входната врата. Изправих се рязко. Тиш имаше навика да забравя ключовете си. Или ръчния часовник с аларма, който й бях подарил за Коледа. За пореден път нахлузих шортите си и се засмъквах надолу, крещейки: „Идвам!“

Отворих рязко вратата и се намерих на една ръка разстояние от момичето на Ем. Тя стоеше в светлината на коридора, все със същата „да подразним селяндурите“ рокля, все така перфектна. Но очите й бяха различни.

— Ем е мъртъв. Убиха го. Помогнете ми.

Истерията може да те хване по почти толкова начина, колкото и любовта. Наблюдавал съм я в леко ранени мъже, в бежанци, оставили зад гърба си изклани роднини и опожарени домове, в тълпи, в джамии. Истерията беше част от декора в армията в периода след Студената война. При Кори Невърс истерията се прояви в една от най-тихите си форми. Беше нечовешки напрегната, трепереше и отговаряше на въпросите ми чак след третото им задаване. След което бълваше лавина от думи.