Ралф Питърс - Изменникът

— Не ми пробутвай плитките си лъжи.

Той повдигна глава. Сякаш се отърси от тонове мрачни мисли.

— Виж, не знам защо не ти е казал нищо. Не се обиждай. Знам, че наистина те ценеше. Гордееше се с теб. Но проектът наистина съществуваше. Всъщност вече казах повече, отколкото трябваше.

— Не ти вярвам. — Извърнах поглед и се зазяпах в прозорците на насрещната сграда. Последните чиновници прибираха нещата в куфарчетата си.

— Джон? — каза Ем след малко. — Моля те. Забрави за това. Има още нещо, за което трябва да те попитам. Още по-важно.

Изглеждаше десет години по-стар, отколкото всъщност беше. Може и петнайсет. Играеше си с празната си чаша.

— Джон… вярваш ли в изкуплението?

— Какво?

— Изкуплението.

— Като в Библията, в разкаянието и прошката?

— Не точно. Всъщност, да. Но тук, на земята, сега. Мислиш ли, че можем да изкупим грешките си?

— Какви грешки?

— Лошите.

Ръцете му трепереха. Щом видя, че ги гледам, ги стисна здраво една в друга. Но кожата му продължаваше да трепери.

— По дяволите, Ем.

Мислех си, че ще изпадне в нервна криза. Но настроението му отново се промени. Стана. И се усмихна. Усмивка, издялана по лицето на труп. Кимна към входа на бара.

В подножието на стълбите стоеше млада жена в синя рокля. Позираше на вратата така, че да можем да й се полюбуваме. Роклята беше тънка — лек полъх беше достатъчен, за да се разпадне, — а краката й — дълги, като списък извинения на политик. Носеше плоско куфарче. Чертите на лицето й бяха от типа, който те кара да подозираш семействата с традиции, че нарочно избиват пеленачета, за да подобрят породата. Руса къса коса. Никакви бижута. Момиче от тия, на които етикетите никога не стърчат отзад.

Тя театрално задържа позата още няколко секунди, преди да тръгне към нас.

Ем стана. Последвах примера му. Без да спира да се усмихва, той прошепна:

— Всеки момент ще ме напусне. С времето започваш да разпознаваш симптомите.

Успях само да си помисля, че това момиче няма нужда от Ем.

— Кори, приятно ми е да те запозная с Джон Рейнолдс, стар приятел от армията. Джон, Кори Невърс.

Беше по-ниска, отколкото изглеждаше. Подаде ми ръка. Беше суха и хладна.

— Емерсън ми е говорил толкова много за вас.

— Кори е в екипа на сенатор Фауст. Тя е тази, която отговаря за отбранителната политика на Хълма.

Погледнах крадешком часовника си. Мислейки за Тиш. По-нетърпелив отвсякога да си тръгна.

— Защо вие двамата не седнете и не си поприказвате малко — каза Ем. — Винаги си обичал хубавото вино, Джон. Кори също. Ще отида да потърся нещо по-добро от това, което се предлага на бара.

С което ни остави сами. Още не беше излязъл и тя се наведе към мен, обля ме с дъх на ванилия и каза:

— Не изглеждаш достатъчно стар, за да си съвипускник на Ем.

Беше от тия реплики, на които ти се ще да отговориш с нещо остроумно, но така и не намираш какво да кажеш.

Тя се наведе още по-близо.

— Предполагам, че пак е досаждал с маниите си за изкупление. — Показа ми чисто белите си зъби по начин, по който друга жена би разголила бедрата си. — Напоследък става все по-скучен.

Едно от най-хубавите неща в този живот е гадже, което истински се радва да те види. Тиш ме целуна така, че ципът на дънките й се впи в слабините ми.

— Честит ми рожден ден.

— Честит рожден ден, Тиш.

— Страх ме беше, че няма да мога да те дочакам.

Можех да усетя уханието на вечерята, която беше приготвила за собствения си рожден ден.

— Извинявай, трябваше да се срещна с едни приятел. По работа.

Не бяхме заедно от толкова дълго, че да позволяваме подобни неща да ни развалят настроението.

— Така ли? Кой? — попитано с привичната си, запазена по чудо невинност. Въпреки професията, която си беше избрала, и татуировката на рамото. Пак ме прегърна. — Понякога ми се иска да те задуша.

— Емерсън Карол. Не вярвам да съм ти говорил за него. Преди ми беше приятел. Много, много отдавна. Заедно се забърквахме в разни каши.

Тиш се изсмя.

— Не мога да си те представя забъркан в нещо. Ти си абсолютно съвършен.

— Всички сме били млади.

Тя си придаде абсурдно сериозен вид.

— Още си млад.

Десетгодишната разлика във възрастта ни още й беше болна тема. На Тиш не й пукаше, но приятелите й бяха лайна. В много отношения.

— Е, Ем вече не е. С единия крак е в гроба. Пие. Жъне успехи все там, където не му трябват. Нямаше да ти хареса.

— Харесвам приятелите ти. — Което беше истина. Тиш харесваше всички. А на мен ми се искаше повече от моите приятели да я харесват. Мъжете се подхилкваха, а жените се съюзяваха срещу възрастта й, тупираната червена коса, котешки слабото й тяло. И музиката й.