Ралф Питърс - Изменникът

— Човече. Приятелю. Войниче. Май не ме разбираш. Сериозно престъпление, сериозна присъда. Мога да те хвърля за седемдесет и два часа в ареста само заради отношението ти към мен. Хей, това може и да ти хареса, а? Кой е този приказен 10 10 Игра на думи, „fairy“ означава приказен, но и гей. — Б.пр. бар, в който каза, че си ходил? — Лицето му изразяваше погнуса. — Обичаш да си оставяш вратичка, а? Къде отива проклетата армия? „Не питай и няма да ти кажа“, нали така?

Погледнах го.

— Бъркаш — му казах спокойно. — Ако знаех кой е сложил бомбата, щях да ти кажа в мига, в който те видях.

— Защото ти харесвам ли? Или защото по принцип обичаш ченгетата?

— Защото обичах Тиш О’Мейли.

Той се изсмя.

— Никой никога не е обичал Тиш О’Мейли. Дори собственото й семейство. Макар че баща й я обичал малко повече от приетото, ако се вярва на тамошния шериф. Тежък случай, приятел. Бедна бяла със звезди в очите. И кока в носа. И знаеш ли кое е готиното? Знаеш ли какво е учила в колежа Корнхол? Фармация. Не е ли страхотно? Момиче, което мисли за бъдещето си. Може да се е виждала и като притежателка на верига лаборатории за пречистване на хероин.

— Не знаех, че е била в колеж. — Веднага съжалих, че съм го казал.

— Не е било за дълго. Твоята любима никъде не се е застоявала за дълго. Ей, вие двамата май не сте си губили времето в приказки, а? Какво друго искаш да знаеш за нея?

— Знам всичко — излъгах.

Усмивката му се поизкриви.

— Имам друга идея. Може и да те е излъгала. Да. Няма ли да е точно в неин стил? Тя и нейните смъркащи ретро приятелчета. Тя те лъже за дрогата и ти откриваш. И я изкарваш от играта. — Приближи лице до моето. Не беше много приятна гледка. — И какво става после? Решаваш да се изнесеш с малката блондинка? Как й беше името? Кади Мерцедес? — Отдръпна се. — Е, нека ти кажа нещо. Като мъж на мъж. Няма да се задържите дълго заедно. Тя все някога ще се омъжи за някой от големите клечки от Грейт Фолс. Ти не си за нея.

— Ще стигнеш ли въобще до разследване на убийството на Тиш О’Мейли?

Щипна ме по бузата, сякаш бях малко дете.

— Обичам ги тия войници. С вас се работи страхотно. Сигурно се досещаш, че не ми харесваш. И се чудиш защо. Е, да те светна. Не харесвам умните копелета като тебе, дето идват в този град, изсират се отгоре му и после циврят, че чернилките не могат да се управляват сами. Мислиш си, че си над закона. — Той запали нова цигара с отработен от навика жест. — Не давате на града никакъв шанс. А знаеш ли, аз обичам този град. Тук съм роден и отраснал. И мразя хора като теб, които идват да се ебават с него.

— Още си на погрешен път.

— Верно? Този път за какво?

— За всичко. Улучваш право в десетката.

Той пое дима и каза:

— Така ли? Е, добре, ти си или невинен и толкова наивен, че чак ме боли за теб, или си мръсно лайно, което заслужава „Оскар“. И в двата случая си само един проклет загубеняк. — Вдъхна и се загледа през мен. — Знаеш ли какво? Ще те пусна да си ходиш. Защо ли? Защото искам да видя какво ще стане.

На две пресечки от участъка не издържах, седнах на стъпалата на стара, разделена на офиси сграда, и се разридах.

След малко усетих, че не съм сам. Навлечени една над друга дрехи въпреки жегата и дядомразовски чувал през рамо. Плетена шапка над водопад от коса. От гъстата брада главата му изглеждаше огромна. През всичката мръсотия не можех да определя цвета на кожата му.

— Оставиха ли те? Понякога с тях се живее трудно.

Нямах никакви пари, така че ме отмина. Продължих да вървя. Полицейски патрул забави покрай мен. Помислих, че са дошли да ме приберат обратно, но се оказа, че просто съм събудил среднощното им любопитство.

Да мисля за Тиш беше все едно да се опитвам да гледам в слънцето. Можех само да се плъзгам покрай спомена за нея. Продължавах да мисля за проклетата китара. Беше взела старата си китара на репетицията, която така и не се състоя, и в обърканото ми съзнание изоставената „Пол“ се превръщаше в нещо като сираче.

Тиш. Бях й дал един роман на Джеймс Солтър, който обичах да препрочитам на всеки няколко години. С обяснението колко добре е отразена сложността на човешкото сърце и на взаимоотношенията между половете. Тя я прочете до средата и ми я върна. С думите: „Не искам да чета за това какви са хората, Джон. Знам какви са.“

Сега наистина я обичах. Когато вече беше безопасно.

Исках да разбера кой я е убил. Опитвайки се да убие мен. Исках да знам кой е и исках да се пече в ада сред мъчения, които още не бях измислил.