Ралф Питърс - Изменникът

Първо се обадих на имената, които ми звучаха познато. Всяко позвъняване ми причиняваше физическа болка. Някои от приятелите й искаха подробности, с каквито още не разполагах, или утешение, каквото не можех да им дам. Други се държаха с тромава учтивост и просто искаха да приключат по-бързо. Едно копеле ми каза със съчувствие, че работата при Тиш е била въпрос на време.

— Така й не повярвах, че не се друса — ми каза. — Гладът за дрога се усещаше.

Свърших и останах с глава, заровена в дланите ми. До иззвъняването на телефона.

Представи се като Карл Алстрьом. Силен глас, замислен да звучи като убедителен.

— На бас, че не ме помниш — ми каза. — Началният курс. В Хуачука. Спомняш ли си Али Алстрьом? Готино си купонясвахме тогава, а, Джони?

Не бях купонясвал с него, но сега си го опомних. Лейтенант Карл Алстрьом. Той и още няколко курсанти бяха хванати да преписват. От школата за разузнавачи трябваше да ги изхвърлят веднага, но бяха само лейтенанти и командването се стараеше да намали колкото е възможно броя на отпадналите. Така че ги плеснаха през ръцете и ги наказаха с допълнителни тренировки. По-късно чух, че Алстрьом бил хванат да фалшифицира някакви документи и така и не стигнал дори до капитан.

— Да. Какво има?

— А, само ти се обаждам. В името на доброто старо време и т.н. Може да се видим и да хапнем заедно, а? Или да пием по бира? Аз черпя, Джони. Животът е прекрасен. А аз живея нашироко.

— Не си улучил момента.

— Само за няколко минути.

— Ще си запазя поканата за друг път.

Задъха се като астматик. Или като мъж, набрал розов телефон.

— Джон? Страхувам се, че не мога да приема отказ. Разбираш ли, работя за едни хора, които искат да влязат във връзка с теб. Извикаха ме от Западното крайбрежие само и само да се видим с теб и да говорим. Обадиха се на мен, защото открили, че ние двамата сме гъсти от много време.

— Не сме. За какво изобщо става дума?

— Джон, нека не говорим за това по телефона, а? Нека се видим някъде и.

— Нямам време. И не се интересувам. — Обаче не затворих. Което се оказа в моя полза.

— Джони. Чуй ме. Ще ти кажа нещо като на приятел. Ти искаш да се видим.

— От къде на къде?

— Разбрах, че си падаш по китарите. Интересуваш ли се от чудесно запазена „Пол Гибсън“?

С Кори се срещнахме на вратата. Пожела да дойде с мен, без дори да попита къде отивам.

— Не. Имам среща с един призрак от миналото. Ако искаш, може да ме изчакаш тук.

Не успя да измисли никакво възражение, а може и да прецени, че вече съм решил и не си струва да се хаби да ме убеждава. Прие поканата ми. Казах й да се качи горе и да не отваря вратата или вдига телефона. Тя кимна, без да ме погледне.

Здрачаваше се. Клекнах, за да проверя долната част на колата. После проверих под капака. Съседските деца ме сочеха с пръст и се смееха, възрастните минаваха от другата страна на улицата. Не видях нищо подозрително.

Движението беше понамаляло. Подкарах на юг, без да затварям прозорците на колата. От време на време поглеждах в страничното огледало. В случай че ме следят. Не видях никого. На Потомак нищо ново.

Спрях в Шърлингтън. Алстрьом явно познаваше града. Беше ми определил среща в малко кафене, където беше шумно и претъпкано. Лигльовци с разхлабени вратовръзки. Млади жени с първите си делови костюми. Сервитьорки с изваяни крака и прекалено добро образование, за да си вършат добре работата. Зачудих се дали ще разпозная Алстрьом. Явно нямаше значение, след като той бездруго щеше да ме познае.

Влязох, избрах маса, от която да мога да наблюдавам вратата, и за разочарование на бармана си поръчах диетична кола. Една-две от жените ме изгледаха, сякаш участвах в състезанието, но не бях сред челната десетка.

Алстрьом пристигна. Беше висок, рус, с рядка, но за сметка на това дълга коса. Тъмната риза и лененият спортен костюм бяха в стил „Тихуана“ 18 18 Нарицателно за евтини порно комикси. — Б.пр. . Но куфарчето му беше стилно. Ню Йорк среща Брентуд 19 19 Градче в Северна Калифорния. — Б.пр. . Салонната управителка го пресрещна на вратата и той се притисна прекалено близо до нея.

Видя ме, махна и задържа момичето с менюто, докато не ме настани на една маса в дъното. Носеше куфарчето внимателно.

— Исусе — каза и плесна ръце. — Приятно ми е да те видя, Джони. Всемогъщи боже, ще ми се и аз да бях запазил така фигурата си. В армията те държат под напрежение, предполагам. А аз трябва да се включвам в разни програми за отслабване. — Потупа наченките на шкембе. — Трябва да се отърва от тоя развъдник на инсулти. По дяволите, не изглеждаш и ден по-стар, отколкото когато за последен път се видяхме във форт „Хвани ме за топките“.