Ралф Питърс - Изменникът

Оставих плика с касетата на масата и изслушах съобщенията. Шефът, наистина ядосан: „Обади ми се, Джон.“ Погледнах часовника си и реших да изчакам. Няколко изсумтявания от Дики: „Обади ми се, войниче. Трябва да поговорим.“ Директорът на погребалната къща беше намерил два парцела, които искаше да огледаме заедно. И един упорит репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ на име Рик пак беше оставил телефонния си номер.

Кори пусна Чет Бейкър, седна на пода, покри голите си крака и се облегна на някакво малко куфарче. Гледаше ме, сякаш връзката ни беше по-сериозна, отколкото въобще щеше да стане. Задоволих се да кажа:

— Благодаря за почистването.

— Наистина оценявам жеста ти. Имам предвид… това, че ми позволи да остана за през нощта. Чувствам се много по-спокойна.

Не си спомнях да съм се съгласявал на нещо подобно. И при предното й идване, куфарчето не беше с нея. Но бях прекалено изморен, за да споря. Можеше да остане, щом толкова много държеше на това, диванът ми беше издържал и по-дебели гости. Исках, но нямах сили да остана сам.

Предложих да й потърся чаршафи, но тя вече беше намерила всичко необходимо. Горе нещата още бяха в безпорядък. Но беше направила чудеса на първия етаж.

Касетата касаеше само мен и трябваше да почака.

Какво ми бяха приготвили? Изпитателни полети на ББСП? Ръсещ смърт по манекените на лошите долу? Дали щяха да апелират към патриотизма ми? Или да ми демонстрират въображаеми уреди за мъчение?

Каквото и да беше, можеше да почака до утре.

— Ще си лягам — казах.

— Силна ли ти е музиката?

Свих рамене.

— Добре е.

— Обичам Чет Бейкър — ми каза, докато се качвах по стълбите. — Защо музикантите винаги трябва да се забъркват с наркотици?

Чаршафите още миришеха на Тиш. На двама ни. Мирисът започваше да избледнява. Зачудих се колко мога да изкарам, без да ги пера. После внезапно, като при челна катастрофа, всички мисли изчезнаха.

Събудих се от равни части топлина, бавни движения и нощ.

Бях заспал дълбоко и ми беше нужно време да изплувам обратно към действителността. Не знам дали не извадих късмет, зависи как гледаш на нещата.

Кори Невърс лежеше зад мен и ме прегръщаше. Още беше с тениската, но беше свалила всичко останало. Прошепна:

— Беше ме страх. Непрекъснато ме е страх.

Отдръпнах се. Ярката градска тъмнина си проправи път през щорите и ми показа тялото й.

— Това не влизаше в споразумението. Върни се долу. Не го беше очаквала и се разплака. Седнах на ръба на леглото. Трябва да започна да спя с пижами. Тялото ми мръснишки ме издаваше.

Кори прокара нокти по гърба ми. Отново се отдръпнах рязко. После се изправих. Изчервих се, въпреки че беше тъмно.

— Между нас няма нищо — й казах. — Тиш е мъртва от няма и 48 часа. — Гневът ми не беше много намясто. И със сигурност не отговаряше на постъпката й. — Горкият Ем не би могъл да си представи, или би могъл?

Вече наистина плачеше.

— Мислех си, че ние. Мислех, че може да се успокоим един друг. Че…

— По дяволите! Престани, Кори. Не знам какво си намислила, но каквото и да е то, не забърквай и мен. — Исках да хвърля нещо. Да беснея. Разбира се, че я исках. Беше дошла. Лежеше на чаршафите, които още миришеха на Тиш. Сякаш се опитваше да изтрие паметта ми, да погребе мириса под своя собствен.

За един цял наистина гаден момент се зачудих дали да не се върна в леглото. И без това вече нищо нямаше значение.

Кори стана. Мислех, за да се върне долу. Вместо това се прилепи до мен. До тялото ми, което се беше заело да доказва феминисткото верую: всички мъже са свине.

Освободих се от прегръдката й, сграбчих я за раменете и се помъчих да я отдръпна от себе си.

В мрака порочността й стоеше като скъпо бижу. Беше красива.

— Искаш ме. Знаеш, че е така. Моля те. Толкова съм самотна.

— Не.

Когато се събудих, тя вече беше излязла, но беше оставила куфарчето си. И половин кана кафе. Жена, прекалено самоуверена, че да се откаже толкова лесно. Във всеки друг момент от живота си не бих се и опитвал да оказвам съпротива.

Внесох вестника и наливайки се с кофеин, се зачетох в заглавната страница, посветена на бомбата в лабораторията в Джорджия. Голяма беля си имаха в Щата на прасковите. Съединените щати бяха започвали войни и за по-малко.

Знаех прекалено много, без да знам нищо, а не знаех и към кого да се обърна за помощ. Историята беше много над обсега на армията. Ченгетата не можеха да помогнат. Нямаше да отида при французите, това поне беше сигурно. А всеки, избрал да наеме за посредник Али Алстрьом, автоматично губеше пазарна привлекателност.