Ралф Питърс - Изменникът

Кафето се носеше из тялото ми. Все още пикаех кръв, но се чувствах по-добре. Реших, че най-умното, което мога да направя, е да отида на преглед в „Уолтър Рийд“ и да оставя докторите да си заслужат заплатите. Мислех го дори и да знаех, че няма да го направя. Не можех да се накарам да помръдна дори колкото да отговоря на обажданията от вчера.

Сетих се за касетата. В първия момент не можах да си спомня къде съм я оставил. Не можах да я намеря, обхвана ме паника и запсувах Кори, единствената, която можеше да я е откраднала.

Пликът си стоеше на видно място. Точно където го бях оставил.

Ченгетата явно бяха имали нещо лично против кабелите. Бяха ги изтръгнали всичките, а Кори не беше стигнала до видеото. Клекнах и се заех да го оправям толкова бързо, колкото ми позволяваше изтръпналият, проскърцващ от болка гръб. Разбирах от техника достатъчно, за да свържа червено с червено, бяло с бяло и жълто с жълто. После трябваше да намеря дистанционното. Накрая успях да го включа и се отпуснах на пода пред телевизора.

Нищо. Можех да чуя превъртането на касетата. Но екранът си остана черен.

Проверих кабелите, после изпробвах телевизора. Работеше. Успях да намеря ръководството към видеото. Разтърсих кутията и едва се сдържах да не я изритам. Просъска. И издаде няколко стона. Но отказа да покаже касетата.

Животът понякога ни върти гадни номера.

Облякох се. Тялото ми още беше като каталог за всякакви болежки. Опитах се да се сетя за приятели, които може да са си вкъщи, но реших, че най-глупавото, което мога да направя, е да въвлека в историята още някой невинен. Взех касетата, заключих и се отправих към форда.

Не се виждаха бомби. Някакво дебело хлапе се опита да ми продаде блокче топящ се шоколад. Разбрах само половината от това, което казваше. Нещо от типа на „Помогнете да предпазим децата от улицата“. Още една бъдеща вашингтонска активистка. Казах й, че може да си купя някой друг път. И влязох в колата.

Тия от радиото се бяха влюбили в бомбата в Джорджия. Десницата обвиняваше левицата, левицата — десницата. Говорител на Белия дом заяви, че ФБР проверява евентуална връзка със събитията в Иран, но добави, че президентът предупреждава всички американци да уважават направеното за общото благо от сънародниците ни от иранско потекло. Предвид скорошното му деликатно положение, подборът на думите не беше особено подходящ. Беше ясно, че никой от изказалите се няма и представа какво става в действителност.

Отбих се в съседното предградие и намерих един магазин за стоки втора употреба. Посрещна ме младеж със затъкната в долната си устна халка.

— Търся видео. Нещо обикновено. И искам да го изпробвам с моя касета.

— Няма проблеми. — Изгледа ме преценяващо. — Трябва ти нещо корейско. За японските само си пръскаш парите на вятъра. Четирипистов?

— Важното е да работи.

— Нямаш проблеми. — Поведе ме надолу по пътеката. На всички телевизори вървеше „Кръстникът II“. Само Холивуд можеше да лансира Ал Пачино за мъжко момче. — Повярвай ми. Това тук е най-добрата машина в целия магазин. Даже си улучил специалното намаление. Днес трябва да ти е щастливият.

— Включено ли е?

— Тъкмо щях да го пускам. — Наведе се над някакъв токоизправител. — Пъхай си касетата, приятел. Направо ще се влюбиш в тази машина.

Послушах го. Нямах търпение. Бях стопроцентов глупак.

Тиш, на двайсет или трийсет кадъра. Нямаше звук.

Стоеше в гола като казармена стая, прегърбена над китарата, която й бях подарил за рождения ден. Стискаше я с отчаяно благоговение. Беше със същите дрехи, с които беше излязла от къщи. Нашата къща. Явно не знаеше за камерата. Изглеждаше примирена от изтощение и безкрайно красива.

— Готино маце — каза продавачът. — Дъщеря ли ти е?

Купих видеото. Можех да купя и десет от тях. Единственото, което исках, беше да се върна вкъщи и отново и отново да гледам клипа с Тиш.

Но не се върнах вкъщи. Подкарах към гробището Арлингтън. Трябваше да си обясня някои неща.

Оставих колата на паркинга за посетители и си запроправях път през тълпата. Туристи по шорти, запътили се към гроба на Кенеди. После към нещастния почетен караул, побъркващ се от жегата пред гроба на Незнайния воин. Свих вляво и се заизкачвах през маранята. Тревата проскърцваше под краката ми.

Гробът на Фарнсуърт беше на високото. През зимата човек щеше да може да види всички гробове от другата страна на реката, но сега листата на дърветата скриваха част от изгледа. Бяха отнесли цветята и изравнили гроба. Исках да съм сам, но отнесено се бях надявал да срещна гробаря — или както и да беше политически правилното име на човек, занимаващ се със заравянето на умрели. Той ми беше харесал. Много повече, отколкото харесвах самия себе си в момента. Единственото живо същество обаче беше една ровеща из тревата птица.