Ралф Питърс - Изменникът

Изглеждаше съсипан и стар, двойник на Ем. Опитах се да си спомня дали Ем му беше по-близък от мен. Май не. Но Ем обичаше да бъде потаен.

— Какво искаше да ми кажеш, Али? Какви бяха тия глупости за „Пол Гибсън“?

Изглеждаше искрено разочарован.

— Не искаш ли първо да поръчаме? Гост си ми, Джони. Отпусни се.

— Казвай.

— Тук правят бургери-убийци, знаеш ли? Отбивам се винаги, когато съм във Вашингтон. В Ел Ей вече не можеш намери свестен бургер. Само шибани сандвичи с броколи или хотдог с ниско съдържание на холестерол. Къде ли ще му излезе краят? — Той изостави усмивката и менюто си. — За какво, по дяволите, се бъркаш, където не ти е работата, Джони? Въобще не те засяга. Само си търсиш белята.

— Аз съм от старите протестанти. Ние обичаме болката. Защо не започнем отначало?

Алстрьом завъртя очи и отдаде поздрава на белите мечки. Високо вдигнати длани.

— Отначало? Кой знае как е започнало всичко. Тук и сега са двете неща, които ни засягат, Джони. И бъдещето. Трябва да мислиш и за бъдещето.

Сервитьорката тръшна на масата кошница меки хлебчета и бурканче горчица.

— Ще искате ли нещо за пиене?

— Бира, сладурче — каза Алстрьом. Изгледа я оценяващо, докато тя записваше поръчката. — На бас, че си модел. Модел си, нали?

— Завършила съм икономика — отговори тя. Поръчах си същото като Али.

— Е, хайде да говорим — каза той. — Като в доброто старо време. Виж, представлявам едни хора. Бизнес интереси. Сериозни играчи, Джони. Хората, за които работя, са единствените играчи в целия този цирк, които си правят труда да мислят. Искат да спрат цялото това насилие. Отвратени са от него. И са готови да платят.

— Искат да ми платят, за да спра убийствата ли?

Лицето му издаваше, че наистина го разочаровам.

— Джони, не ми пробутвай мъката си, няма нужда. Опитвам се да ти обясня. Ти знаеш за какво става дума.

— Нямам представа за какво става дума.

Сервитьорката донесе бирите. Бяха с прекалено много пяна.

— Сега ли ще поръчате вечерята, момчета?

— По-късно — каза й Али. — Приятелят ми още не е гладен. — Когато тя си тръгна, каза: — Ей, на бас, че от чукане мозъкът й съвсем се е сдухал. Случва се в колежа, да знаеш.

— Пак впи поглед в мен и се наведе напред така, че ръбът на масата раздели на две шкембето му. — Колко искаш? Да свалим картите.

— Колко за какво?

— Слез на земята най-после.

— Не знам за какво говориш, Али.

Ново яростно поклащане с глава.

— Ако не вземеш тия пари и не избягаш някъде, ще си най-тъпото копеле на света. Добре тогава. Ще открия наддаването. Какво ще кажеш за пет милиона? Добре е като за малка промяна. Някъде в чужбина — без разни данъчни да ти се мотаят наоколо. Харесваш ли Кайманските острови? Или Панама? Назови банката. По дяволите, за теб може да ги изпратим даже в Канада. Ще го нагласим да изглежда така, сякаш си наследил половин Онтарио. Момчетата от финансите въобще няма да се усетят. Педерастите не могат да управляват финансови институции. Единствените, които работят за тях, са мексиканци с колежански дипломи. Ей, ще ти измислим и история на инвестициите. Какво ще кажеш? Как ти звучат пет милиона? По-добре от заплатата в армията, а?

— Звучи страхотно. И какво се очаква от мен?

— Джони, защо не престанеш да се преструваш? Играеш си с човек, който ти е истински приятел.

Беше мой ред да се пресегна над масата. Бях толкова близо до него, че виждах веничките по носа му.

— Кажи ми какво искаш от мен.

Трябва да призная, че Алстрьом не се отдръпна. Изведнъж се промени.

— Джони, явно никога не си гледал наказателни дела. Или си просто прекалено тъп. — Отдръпна голямата си глава. Все едно си поемаше дълбоко въздух. После отново се приближи:

— Искат дискетите. Всичките шибани дискети. Всяко копие, което може да си записал, ако си се правил на умник. И без повече глупости.

— Дискетите не са у мен.

Беше готов да ме сграбчи. Да ме удари. Може и да бях единственият му шанс да успее.

— Майната ти, Джони. Всеки знае, че са у теб. У кого друг могат да са? У кого? — Едва се сдържаше на своята страна на масата. Лапите му се свиваха и отпускаха на сантиметри от лицето ми. — Всички са мъртви, Джони. Всички копеленца, които си мислеха, че са голяма работа. Мъртви са, мъртви, мъртви. — Той се приближи още повече. Животът не му се беше отразил добре. — А като умреш, си оставаш мъртъв завинаги, мой човек. Така че стой жив. И помогни на стария си приятел, докато можеш да го направиш.

— Нямам никакви дискети. Не знам в какво съм се забъркал. Ако въобще съм забъркан в нещо. Но започвам да си мисля, че ако се хвана на бас за последното, ще го спечеля. — Изненадах го. Наведох се още по-близо, сграбчих китките му и ги свалих на масата, преди изобщо да разбере какво става. Бях поставил палците си точно върху нервите. Натиснах по-силно. — Но да ти кажа нещо, господин Изнудвач „Пол Гибсън“. Ако ти… или който и да е от боклуците, които са те изпратили… ако имаш нещо общо със смъртта на Тиш О’Мейли, ти гарантирам, че ще живееш достатъчно дълго да си платиш за това.