Ралф Питърс - Изменникът

Дики се извърна към една от стените и поклати глава, като нарочно наблегна на жеста.

— Какво искам аз от теб? Може просто да искам да ме оставят да се наобядвам на спокойствие. Не че обядът ми е нещо кой знае какво. Искам да говориш, приятел. Кажи ми нещо, което не знам. Помогни ми да разреша две убийства, може би три. Ти колко ги изкара?

— Искаш да говоря? Ще направя нещо още по-хубаво, ще ти покажа нещо.

Поглед в стил „няма да се хвана“.

— Какво ще ми показваш?

— Дай ми две минути да включа видеото.

Дики се ухили. Прозвуча като падащи върху паважа тухли.

— Какво си изкопал? Пиперливи снимчици на гаджето ли?

Погледнах го.

— Точно така.

Зяпна. Но преди да проговори, на вратата пак се позвъни.

— Доста си популярен — каза Дики. — Отвори. Покани ги да влязат.

Извади пистолета си с бързина, която никога не бих предположил у него. Отстъпи леко назад, само на сантиметри от линията, по която щяха да минат куршумите, ако някой стреляше от вратата.

Беше Кори. Облечена като за ревю. С букет цветя.

— Съжалявам за вчера — каза бързо. — Държах се като егоистична кучка. — В следващия момент очите й погледнаха зад мен и се разшириха. Не трябваше да се обръщам, за да разбера, че Дики е излязъл от прикритието си. С пистолет в ръка.

Бях забравил, че пътищата на Кори и Дики вече са се пресичали сред остатъците от апартамента на Ем. Напоследък забравях доста неща. Казах само:

— Спокойно. Той е полицай.

Кори стоеше, окъпана от слънчевата светлина потна точно толкова, че все пак да прилича на човешко същество.

Очите й бяха същите като вчера и не вещаеха нищо добро.

— Заповядайте, госпожице Невърс — каза Дики. — Съвсем навреме за матинето. Прав ли съм, войниче?

Обърнах се. Дики ме гледаше с абсолютна погнуса.

Не бях планирал Кори да види касетата. Но точно в момента никой не се съобразяваше с плановете ми. Дики прибра пистолета си, Кори остави на масата цветята и чантичката си, а аз включих видеото.

Стояхме пред телевизора.

От изображението на Тиш ме заболя повече, отколкото от всички удари на французина преди малко. Клипът не траеше повече от минута. Достатъчно дълго, за да си припомня много неща.

Когато екранът почерня, Дики се обърна към мен и попита:

— Е? Какво е толкова важното?

Натиснах бутона за превъртане. Исках да я видя пак.

— Важното е, че още е жива.

Дики повдигна вежди.

— Сериозно? Приятел, това, което аз виждам, е касета, която може да е записана и преди година. Подскажи ми малко.

— Тиш не е умряла в колата. — Чувствах се като дете, което не може да накара родителите си да разберат очевидното.

— Не можеш ли да направиш… ДНК тестове или нещо подобно? На тялото?

Дики лаещо се изсмя.

— Тоя иска ДНК тестове! Войниче, ами че ние нямаме дори резервни гуми за патрулните коли. Преснимам си проклетите доклади в „Кимко“. А кметът не е от тия, дето ще плати от джоба си. — Изсмя се пак, този път по-тихо. Но почувствах, че отношението му се е променило. — Какво толкова има на касетата?

— Китарата, на която свири, нека ти го пусна пак. — Натиснах копчето. — Погледни китарата. Аз току-що й я бях подарил. За рождения ден. Купих я миналия вторник. Мога да ти покажа бележката. — Погледнах го, отчаяно търсейки промяна в изражението му. — Не съм я записвал с нея. Дори нямам видеокамера. А и никога не я е изнасяла извън къщи. Виж дрехите. Беше облечена така, когато излезе за последен път. — Нямаше как да не го убедя, беше толкова очевидно. — Помниш ли, като се обадих и ти се разкрещях, че момчетата ти са откраднали китарата? Ето я. Който и да е отвлякъл Тиш, се е върнал за китарата. Знаят всичко. Всичко за нас. Всеки детайл. Знаели са, че китарата ще ме убеди, че Тиш е при тях и е още жива.

— Все още не виждам никакво доказателство.

— Моля те. Изслушай ме. Тя не е мъртва. Тиш е жива. Не мога да обясня това с колата. Не знам какво се е случило. Не знам кой е бил вътре. Нямам представа кой е отвлякъл Тиш. Но тя е жива. — Искаше ми се да го разтърся. — Не искаш ли да я намериш?

Зачудих се каква игра играе Дики. Нямаше начин дори вашингтонски полицай да бъде толкова тъп и неподатлив на доказателства. Зяпнах го, бясно търсейки начин да го убедя. Не можех да си позволя да ме арестуват, докато Тиш чакаше някъде да оправя нещата.

За известно време Дики не каза нищо. Приех мълчанието му като добър знак. Първият добър знак. Докато го чаках да реши моята съдба и тази на Тиш, си опомних нещо друго. Не бяхме сами в стаята. И Кори Невърс също не беше казала нито дума.