Алън Кол - Стен

— Е, Алекс?

— А бе не знам… но май ще мине. Да, ще мине.

Мигрито изгледа оръжието скептично. Не вдъхваше много доверие — две споени двайсетмилиметрови медни водопроводни тръби. Отвинти тапата, изтърси две от таблетките натриев тиосулфат в шепата си, напъха обратно оръжието под работния си комбинезон и закрачи по коридора.

Вдишване… издишване… вдишване… нормално… просто отиваш да докладваш за малката авария на старшията. Няма нужда да бързаш…

Натисна звънеца на вратата. Стъпки отвътре, и забравилият да сложи очилата си старши надникна навън.

Изглеждаше озадачен. Попита нещо, което мигрито не можа да чуе заради бученето в ушите си, докато измъкваше оръжието и натискаше възпламенителния бутон. По волфрамовите жици протече ток. Жичките се нажежиха и подпалиха амониевонитратната смес.

Сместа разкъса тампона със синилна киселина и избълва газ в гърлото на старшията. Той изхъхри и се олюля.

Упражнението приключи. Мигрито хвърли газовата си пушка на гърдите на мъртвия тех и се отдалечи. Извади амилнитратната капсула от джоба на комбинезона си и я счупи — тя беше противоотрова, — свали предпазните ръкавици и си тръгна по страничната транспортна лента.

Айда небрежно завъртя длан и капакът на робота се отвори. Тя огледа подредените в търбуха на автомата-сервитьор десерти.

— Започна да дебелееш — предупреди я Йоргенсен.

— Поправка. Аз не дебелея. Аз съм дебела. И смятам да стана още по-дебела.

Започна да тъпче някакво мегакалорично разточителство в устата си, докато с другата ръка набираше нещо на компютърната клавиатура.

— Изтри ли ги? — попита Стен.

— Още преди часове.

— Тогава какво правиш сега, по дяволите?

— Порових и напипах ключа към ликвидните сметки на Компанията. Ако успея да се свържа, ще мога да прехвърля каквато си искам сума по сметка в някой друг свят.

— Като регистър за Свободна търговия?

— Това би могло… опаа! — Ръката й пробяга по клавишите и светкавично изключи терминала от мрежата. — Тия подозрителни кретенчета са скрили тук засичащ ключ.

— Какво прави тя? — попита Бет.

— Урежда си личния пенсионен фонд — отвърна Стен.

— Това го разбрах — отвърна му Бет презрително. — Имах предвид изтриването.

— Предположихме, че службата за сигурност на Компанията и патрулът ще поддържат записи за нарушителите на реда. Мигрита, които все още не са за прогаряне на мозъка или за пулверизация. Айда локализира записите и ги изтри.

— Направих нещо повече — каза Айда. — Вкарах към тази база код ЗАБРАВИ, така че нововъвежданите данни ще се заличават автоматично.

Бет изглеждаше впечатлена. Айда отново се обърна към клавиатурата и каза:

— Да опитаме един друг трик с тези сметчици.

— Тук е радио „Свободен Вулкан“ — прошепна гласът в милионите говорители.

Паникьосани техници се мъчеха да засекат с проследяващата апаратура източника на предаването. Но тъй като сигналът се предаваше по кабел до стотици различни предавателни станции, сменяйки ги по случаен признак няколко пъти в секундата, задачата им беше безнадеждна.

— Започна се. Ние, народът на Вулкан, започнахме ответни удари. Тази смяна бяха премахнати няколко висши служители на Компанията заради престъпления към работниците, които са извършвали от години. И това е само началото. Ще има и още.

Стен се отпусна в креслото и набра команда за наркобира. Изпи я и натисна бутона за още.

— Някакви жертви?

— Само една. Осемнадесето ядро. Свръзката ни е бил спрян от контролен патрул. Прикриващите го се паникьосали и открили огън. Загинали са и тримата патрулни.

— Трябва ни името на този мъж — каза Доктора. — Мъчениците са живителният сок на човешките революции.

Стен надигна втората бира. В момента не беше в настроение.

— Сега излиза гаврошчето — одобрително каза Доктора.

Изтегнат до пандата във вентилната тръба над Центъра за посетители, Стен фокусира далекогледните си очила. Най-после откри отрепа, облечен в мигрантски комбинезон — вреше сред тълпата гости от други светове.

— Накарал си го да си вземе баня, надявам се — каза Доктора. — От него се очаква да прилича на ангелче, което всяко човешко същество от мъжки пол би пожелало да гушне.

Стен погледна четирите мигрита, облечени в униформи на социопатрули, които се провираха през тълпата и подвикваха на „гавроша“.

— По-бавно, момче — промърмори Стен. — Ще им се изплъзнеш.

Сякаш чуло го, момчето започна да щъка безцелно на зигзаг сред тълпата, докато „патрулите“ го настигнат. Шоковите палки се надигнаха.