Алън Кол - Стен

— Какво ще каже самият Стен за това?

Айда сви рамене.

— На кого му пука? Съжалявам само, че няма да съм аз. В изкуплението има големи пари.

Слухът се разрасна като вирусна колония върху посявка на Петри. Из целия Вулкан. Мигритата обикаляха напрегнати, гневни, очаквайки нещо да се случи. Но все още убедени, че нищо няма да излезе. Без ръчкане недоволството скоро щеше да заглъхне до обичайния примирен ропот.

— Видяхте ли? — говореше един стар мигри на внучетата си. — Какво разправях аз на баща ви през цялото време? Има начин да се измъкнем от Вулкан. И да зарежем говняната Компания.

Синът му и снаха му подминаха неприличните изрази и кимнаха на децата си. Старият беше прав.

— И както винаги съм казвал, тъкмо Миг ще натика договорите ни с Компанията направо в гъ…

— Татко — не издържа снахата.

— Разкажи ни за него, деде — обади се едно от децата. — Разкажи ни за Миг.

— Ами, първо, той е един от нас. Скапан бачкатор. А после се чупил извън този свят. Но никога не ни забравил, и един ден…

— Ох, не знаех, че съм служил с Изкупителя — заяви Алекс, поклони се церемониално и подаде халбата с бира на Стен.

— Млък! — изръмжа Стен.

Бет се изкиска.

— Моля за извинение, сър — заговори Съветникът. — Но вие просто нямате представа какво става навън. Лъжи. Слухове. Всяко мигри е готово да ти пререже гърлото.

— Глупости — отвърна баронът. — Нормална фаза в поведението на мигритата.

Съветникът седеше в градината на Торесен и всеки момент очакваше брадвата да се стовари върху врата му. Но очакванията му не се сбъдваха. Просто си седеше тук с питие в ръката и си говореше с барона. А това не се случваше често, когато Торесен викаше при себе си служител. Особено при всичките тези приказки, които се ширеха по адрес на Съветника.

— Поканих те тук — каза Торесен, — заради добре известната ти откровеност.

Лицето на Съветника засия.

— Както и за — допълни Торесен — определени, как да се изразя, да речем — необосновани твърдения за недискретност от твоя страна.

Лицето на Съветника помръкна. В края на краищата все пак се оказа уловка.

— Има обвинения — продължи Торесен, — че си бъркал доста дълбоко в кредитите на мигритата.

— Аз никога… — почна Съветникът.

Торесен вдигна ръка да го укроти.

— Това не е изненадващо — каза Торесен. — Винаги се е правило. Съветниците винаги са си взимали по нещо в повече заради вярната си служба, без да ощетяват Компанията, и отделни трудови договори са се удължавали без излишни счетоводни разходи.

Съветникът се отпусна малко. Формулировката на барона беше точна. Неформална система, която действаше от векове.

— Това, което ме притеснява — каза Съветникът, — са слуховете. Кълна ви се — в живота си! — че никога не съм присвоявал сумите, за които ме обвиняват.

Торесен отново му даде знак да млъкне.

— Разбира се, че не си. Ти се един от моите най-верни… е, най-малкото от най-дискретните ми служители.

— Тогава защо…

— Защо те повиках ли?

— Да, сър.

Торесен стана и закрачи из градината.

— Всъщност викам един по един всичките си ключови служители. Мигритата пак пъшкат и стенат. Това нещо се е случвало по времето на дядо ми. Както и по времето на баща ми. Те не ме притесняват. Загрижен съм от непремерената реакция на моите хора.

Съветникът си помисли за гадните погледи, на които се натъкваше напоследък. Това беше нещо повече от обичайното недоволство на мигритата. Понечи да каже нещо. Но реши да го премълчи.

— Та както казах — продължи Торесен, — това е просто един цикъл. Но трябва да се справим с него деликатно.

— Да, сър — отвърна Съветникът.

— Първото нещо, което трябва да запомните — каза Торесен, — е да не ги озлобявате. Оставете ги да покипят малко. Не обръщайте внимание какво приказват. И набележете водачите. Ще се занимаем с тях, след като нещата се успокоят. — Той погледна Съветника. — Ясен ли съм?

— Да, сър.

— Добре. Сега смятам лично да се заема с всичко това.

— Да, сър.

— Искам всички инциденти — до най-дребните — да ми се докладват.

— Да, сър.

— Никакви действия — и най-незначителните — да не се предприемат без мое одобрение.

— Да, сър.

— Значи се разбрахме. Има ли още нещо, което имаш да ми съобщиш?

Съветникът се поколеба, после каза:

— Ъъ, да. Емисиите по радиото за мигритата. Май са малко… как да го кажа…

— Един чудесен пример за това, за което говоря. Свръхреакция. Хората, които отговарят за него, отричат да са излъчвали такава информация. Но фактите са си факти.