Алън Кол - Стен

„Ресловите оръдия“ стреляха и субатомни частици с идентична маса бяха запокитени една срещу друга, достигайки моментално скоростта на светлината. А след това — отвъд нея. Екранът на Торесен блесна… и след това всичко свърши — буквално почти преди да е започнало. А после екранът отново оживя. Нищо. Само един прозяващ се космос. Нито лихтер, нито…

— Совалката — изкрещя техникът. — Изчезна. Всички са…

— По дяволите совалката! — викна Торесен. — Какво стана?

Пръстите му пробягаха по компютърната клавиатура и той заповяда да проиграят отново инцидента — този път на скорости, които можеше да види.

Частиците се понесоха една срещу друга, оставяйки след себе си кометни опашки. Разкъсаха магнитния мехур, каквото всъщност представляваше блестящото петно сред трюма, и после се сблъскаха… И се сблъскаха… И се сблъскаха… После изчезнаха… появиха се отново… заподскачаха вътре и извън време-пространството… докато не се заместиха от една-единствена, много по-различна частица. Торесен се разсмя — беше го постигнал. Изведнъж магнитният плик започна да се разкъсва. Последва ослепително ярка светлина и лихтерът и совалката бяха погълнати от могъща експлозия.

Баронът се обърна към теха, който все още беше в шок.

— Искам сроковете да се форсират.

Техът го зяпна.

— Но онези хора в совалката…

Торесен се намръщи, погледна празния екран и накрая се сети.

— Ах, да. Обикновена авария. Няма да е особено трудно да бъдат подменени.

Тръгна към вратата на лабораторията, но за миг спря.

— А, и кажете на новия екип следващия път да се отдръпнат малко повече от лихтера. Техниците ни струват скъпо.

Лестър се усмихна и потупа теха по рамото. Човекът ломотеше нещо и по бузите му се стичаха сълзи. Лестър се наведе да го чуе по-добре. Бебешко дърдорене. Нищо за научаване.

Беше се оказало лесно. По-лесно, отколкото бе очаквал. Беше обработвал този тех цели шест цикъла. Дискретни намеци за пари, нова идентичност и доживотна пенсия, изплащана на някой игрален свят. Човекът беше проявил интерес, но твърде много се боеше от Торесен, за да направи нещо повече, освен да слуша и да пие, когато го черпят. А след това един ден се прекърши. Беше изпаднал почти в истерия, когато се обади на Лестър и го помоли да дойде в квартирата му.

Случила се някаква ужасна авария, каза той на Лестър, но когато Лестър го притисна с въпросите си, само поклати глава. Не, баронът… И Лестър разбра, че трябва да рискува.

Приближи се до мъжа, би му една подкожна във врата и миг по-късно техът се беше превърнал в несвързано ломотещ идиот. Но идиот, който щеше да каже на Лестър всичко, което той искаше да разбере. Лестър го сложи да легне. Щеше да поспи и да се събуди със страхотен махмурлук — и нямаше да помни нищо.

Сега единственото, което Лестър трябваше да направи, беше да се обади на Махони. Това, което щеше да му каже за проект „Браво“, щеше да гарантира преждевременния край на кариерата на Торесен.

Някой изби вратата и се разхвърча пластмаса. Лестър се обърна и замръзна, като видя барона. До него стояха двама социопатрули. Торесен погледна спящия техник и се ухили.

— Хубав купон си имал, а, Лестър?

Лестър не отговори нищо. Какво можеше да каже? Торесен махна на стражите си, те вдигнаха теха и го помъкнаха навън.

— Значи вече знаеш?

— Да — отвърна Лестър.

— Много лошо. А пък аз те харесвах. — Той пристъпи крачка напред и го хвана за гърлото. Стисна. Лестър се помъчи да си поеме въздух, усети, че гръклянът му се прекършва. Минаха минути преди баронът да пусне тялото му. Обърна се, когато един от стражите влезе в стаята, и каза:

— Направете така, че да изглежда добре. Внезапно заболяване, и прочие, и прочие. И не се тревожете за семейството му. Аз ще се погрижа за тях.

Стен подсвирна беззвучно и ритна вратата зад себе си с петата на ботуша си. Мухите вече забръмчаха около отрязаната глава на Х’мид върху тезгяха.

Стен се наведе, пръстите му докоснаха кървавата локва около обезглавения труп. Все още малко лепкава… преди не повече от час. Стен се пресегна над рамото му и издърпа малкото парче волфрам, увиснало между плешките му.

Огледа се, после тихо затича по стъпалата към жилищните помещения на магазинера. Никакви следи от грабеж. Лошо, много лошо. Предпазливо надникна през един прозорец и веднага се дръпна назад.

Два покрива по-надолу бяха залегнали трима К’рийя и надничаха към улицата. А долу… още един, по маршрута, по който се беше измъкнал Стен. Много лошо маскиран: носовете на лъснатите му ботуши се показваха под раираните роби, които бе навлякъл.