Алън Кол - Стен

Дали се опитваха да го примамят, или вече беше в капана? Стен опита отново. Бакалският магазин от другата страна на тясната улица беше пуснал кепенците. Не и по това време на деня. Вътре сигурно имаше едно отделение М’лан — частните главорези на племето К’рийя.

Стен се облегна на стената… вдишваш до четири, издишваш до четири, задържаш до шест. Десет пъти. Адреналинът се успокои. Обмисляше как да се измъкне. Грабна шепа гривни с още непоставени камъни от работната маса на Х’мид, след това малка колба с киселина от рафта. Върна се до прозореца и зачака. Разполагаше сигурно с десетина минути, преди да решат, че е време да измъкнат плъха.

По улицата изтрополи кола. Идеално. Той внимателно пусна колбата с металната обвивка в товара сухо зърно. Прицели се… с подскачаща ръка, в синхрон с тракащата кола.

Стреля. Колбата се пръсна. Заиздигаха се валма пушек и колата лумна в пламъци.

Викове. Крясъци… Пушекът се закъдри по улицата.

Най-доброто, което можеше да направи.

Нави полите на робата си до кръста и изрита сандалите. Прехвърли се през перваза на прозореца, увисна на ръце и се пусна.

Тупна долу и за миг приклекна. Кепенците се отвориха с трясък и металният диск изсвистя. Стен се надигна… три скока през улицата и после с главата напред през отворените кепенци.

Претъркули се и задържа спусъка на непрекъсната стрелба, като пръсна прозореца.

Трима М’лан изхъхриха и се срутиха, като вторият всмука въздух през разкъсания си зейнал гръклян. Стен метна втори диск в средата на челото му и хукна навън през задната врата. Изруга. Типичен зайчарник: скърцащи стълби, водещи надолу покрай малките коптори на Фал’иките. Прескочи перилото и се затича между тях. Викове, крясъци и изстрели откъм улицата.

Не се притесни. Фал’иките нямаше да дадат каквато и да е информация в помощ на М’лан, дори под дулото на оръжие.

Измъкна се от лабиринта от бедняшки бордеи и се озова на друга улица. Чудесно. Най-после късмет. Пазарище. Тъпкано с народ… в това число един тежък патрул на М’лан. Сигурно им бяха подшушнали. Когато го забелязаха, тръгнаха след него.

Стен се преметна през една ръчна количка, скочи над сергията, после се обърна и подхвърли нависоко шепата гривни в ръката си. Златото блесна на яркото слънце и моментално предизвика хаос. Хора наизскачаха от места, които Стен дори не можеше да види.

Някъде сред кипналата тълпа се намираха и М’лан. Стен си помисли, че е много възможно някой за малко да се е извърнал от златото, заради удоволствието да пререже с някое остро парче стъкло нечий униформен гръклян.

Спря да тича, смъкна робата си и закрачи небрежно. Подхвърли монета на една цветарка и дръпна най-голямото цвете от количката й. Заби носа си в него и заситни нататък.

Колко… епи? Епи… по дяволите! Щеше да попита Доктора как е било, когато се върнеше в явката.

Мина цял час, докато се увери, че не са му пуснали „опашка“. Нямаше много високо мнение за разузнавателните отделения на К’рийя, но бяха предостатъчно, за да му спретнат някоя многоопашата операция.

Беше чист, така че бързо се приближи до портата на невзрачната къща, която екипът на „Богомолка“ използваше за база на операциите си, и влезе вътре.

И завари още по-голям хаос. Екипировката им се опаковаше прилежно и много бързо. Близо до вратата пазеше Алекс, стиснал смъртоносния уилигън. Стен оцени положението с един поглед.

— Ударили са ни?

— О, да, момко — отвърна Алекс. — Хванали секретарката.

— И е проговорила?

— Че ти не би ли? Разправят, че можели да накарат и гробница да проговори.

— Някой е отрязал главата на Х’мид и я е оставил, за да я намеря — каза Стен. Отиде до масата и надигна бутилката вино. Когато я остави, се обърна към високото не повече от половин метър пухкаво мече, отпуснало се небрежно в единствения удобен стол в помещението. Лицето на съществото се беше намръщило почти доброжелателно.

— Докторе?

— Типични човеци — измрънка пухкавото мече. — Вие, хората, все ще се забъркате в някоя скапана свада. Доказателство за вашата божественост, както разбирам. Още щяхте да си стоите в джунглата и да белите банани с краката си, ако не беше се появил някакъв си Бог да ви влее няколко грама мозък. При това с доста гадно чувство за хумор, ако питате мен.

Винетца забърза по стълбите: навиваше кабела, свързан с антената на покрива.

— Хайде, Докторе. Нямаме време да се бъзикаме.

Доктора вдигна ръце в заучения от него човешки израз на безпомощност, скочи от стола и започна да прибира свързочната апаратура в раницата.