Алън Кол - Стен

— Карудърс?

— Не знам как да го кажа, сър. Но не е от тези дето ще се навия на екип с тях. Бъзльо не е. Обаче не е и от най-сигурните. Във всеки случай, не и при атака в червената зона.

— Само едно „сър“! Благодаря ти. Сипи си още. И на мене, ако обичаш.

Махони й подаде халбата си.

— Аз сигурно мога да доразвия преценката на Карудърс — заговори Ланцота предпазливо, — но няма нужда. Празните приказки не обясняват нещата по-добре от нея.

— Хайде, Ланцота. С ченгел ли да ти тегля думите? Знаеш какво искам.

— Аз бих класирал Стен на първо място за секция „Богомолка“. Той ми напомня за някои от младите главорези, които се мъчех да удържам под контрол.

Карудърс си разля бирата.

— Вие сте били в „Богомолка“, сержант?

— Той беше сержантът на групата ми — каза Махони.

— И напуснах. Карудърс, ти нищо не знаеш за тая работа. Но има адска разлика между това да излезеш на жегата, лице в лице с окопани войници, и да прережеш гърлото на някой нищожен диктатор, докато той е в леглото с момиче. Спомняш ли си това, полковник?

— Кое точно?

Махони махна с ръка и Карудърс подаде на Ланцота неговата спиртосана бира. Ланцота се загледа през прозореца в кехлибарения пейзаж навън, след което надигна халбата.

— Не ми хареса. В тая работа хич не бях добър.

— Не беше, по дяволите. Но остана жив. Това е единственото ти повишение.

Ланцота не отвърна нищо.

Махони се ухили и сърдечно почеса бръснатата ливада на сержанта.

— Все още бих заменил половин екип, ако се върнеш при мен, приятелю. — След което отново се върна на въпроса. — Заключения?

— Прехвърлянето препоръчително, Психиатрична секция — намеси се делово Рюкор.

— Препоръчвам прехвърляне — избоботи тромаво Карудърс.

— Взимай го, Махони — въздъхна отегчено Ланцота. — В негово лице ще имаш страхотен убиец.

Фрейзър скочи от транспортната лента и забърза към зоопарка. Беше нервен заради предстоящата среща… ръчното видео пареше в джоба му. Шмугна се в зоопарка и мина покрай пазача на портала, очаквайки всеки момент някой да го хване за рамото.

Чиновническият му мозък му подсказваше, че няма за какво да се тревожи — беше заличил всичките си следи — нали беше майстор на компютъра и на имперската бюрокрация. Нямаше начин някой да разбере за какво точно е дошъл тук.

Спря пред клетката с тигъра — саблезъб. Настръхна още повече от присъствието на зверовете. Като всички същества в зоопарка, тигърът бе част от генетичната история на човечеството. Ако Фрейзър бе продължил още по-навътре, щеше да се натъкне на древни ленивци и насекоми с гигантски криле, както и на огромни топлокръвни влечуги. Можеше да надуши влечугите дори от сегашното си място, гнило месо и бълбукащи блата…

Убиецът пристъпи до него.

— Взе ли го?

Фрейзър кимна и връчи видеопакета на убиеца. Дълга пауза.

И убиецът каза:

— Чудесно.

— Избрах един, чийто запис можеше лесно да се манипулира — каза Фрейзър. — Само да влезеш, и после е лесно.

Убиецът се усмихна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ти си най-добрият. Имаш усет за компютрите.

Най-после някой да признае таланта на Фрейзър. Само той можеше да проникне в информацията и да обели информацията люспа по люспа, като глава лук.

— А парите?

Убиецът му подаде сгънат лист. Фрейзър го огледа внимателно.

— Нали не може да се проследи?

— Разбира се. Сам ще се увериш.

Фрейзър остана доволен. Съжаляваше само, че Рюкор така и няма да разбере колко умен е той.

Убиецът прегърна Фрейзър през рамо и двамата закрачиха надалече от клетките.

— Човек все се съмнява в чуждата лоялност — заговори Фрейзър.

— Да. Така е — отвърна убиецът.

Ръката му се спусна надолу, изви се и обгърна брадичката на Фрейзър. С лявата ръка го шибна в тила. Чу се едно тъпо „хрус!“ и Фрейзър рухна. Мъртъв.

Наоколо нямаше никого. Убиецът повлече тялото към ръба на клетката и го бутна долу.

Ревовете и звуците на мляскащи челюсти приключиха случая.

Според Махони, Императорът се бе побъркал съвсем. Шеташе около огромен бълбукащ казан, наполовина пълен с някаква зловеща на вид смес, и си говореше сам.

— Малко от това. Малко от онова. Малко чесънче, малко масчица. А сега — пащърнак. Само една щипка. Може би — още една. Не. Я да сложа аз повечко. Такаа. — Императорът най-сетне забеляза Махони и се усмихна. — Идваш тъкмо навреме — каза той. — Подай ми ей оная кутия.

Махони му подаде грижливо гравираната дървена кутия. Императорът я отвори и изсипа шепа дълги червеникави неща. На Махони му заприличаха на изсушени екскременти на извънземни.