Алън Кол: Стен

Двигателни механизми придвижиха това ядро на разстояние от двадесет светлинни години, за да го разположат сред една мъртва, но богата на минерали звездна система.

Факториите с пълен производствен цикъл, многобройни огромни, кръжащи в пространството цилиндри, бяха предварително произведени и комплектовани в други звездни системи и след това — прикачени към ядрото на новия свят. Заедно с тях бяха пренесени десетки хиляди животоподдържащи системи, от отсеците за живот, през хидропонните сектори, чак до услугите за отдих.

На компютърните проекции безименният тогава изкуствен свят изглеждаше впечатляващо: извисяващ се в космическото пространство свръхефикасен колос, предназначен за най-ефикасната експлоатация на труд и материали. Това, което компютърът така и не успяваше да отчете, беше човекът.

През годините често се беше оказвало, че е по-просто да се затвори една фактория, след като е произвела продукта, за който е предназначена, отколкото да се преустройва. Според нуждата се прилепваха нови цехове, складове и поддържащи куполи. В един свят, в който гравитацията се поддържаше от генераторите Маклийн, понятията за „горе“ и „долу“ бяха въпрос на уговорка. Двеста години по-късно Вулкан вече наподобяваше метална скулптура, която спокойно можеше да се нарече „Боклук, търсещ своя заварчик“.

По едно време на върха на целия този невъобразим сбиротък монтираха Окото — щаба на Компанията, свързан с първоначалното цилиндрично ядро. По времето на Стен широката шестнадесет километра гъба беше само на двеста години след централизирането на Компанията.

Под Окото се разполагаше зоната за зареждане с товари, поначало запазена за корабите на самата Компания. Независимите търговски фрегати акостираха извън света и бяха принудени да се примирят с допълнителните разходи от прехвърлянето на товар и пътници от космическите лихтери на Компанията.

Под пристана се намираше Куполът за посетители. Съвсем обичаен открит космодрум, само дето всеки кредит, похарчен в Купола от търговец или от някой от екипажа му, влизаше директно в приходните сметки на Компанията.

Смътни слухове се носеха из галактиката за Вулкан, но никога не бе назначавана Имперска комисия по правата. Защото Компанията произвеждаше.

Чудовищният Левиатан доставяше всичко, от което Империята имаше нужда за векове напред. И вътрешните мерки за сигурност на Компанията пазеха сектора безмълвен.

Вечният император беше доволен. Толкова доволен, че удостои дядото на Торесен с благородническа титла. И Компанията процъфтя.

Всеки чудовищен гигант е склонен да се разгръща по строгите закони на инерцията, независимо дали става дума за Персийската империя, за древния „Дженеръл Мотърс“ или за раздуващия се „Конгломерат“ от по-новата история. До време. Дори и някой по времето на Стен да беше забелязал, че от сто години Компанията не е направила нито един пробив в производството и че личен състав не е окуражил нито едно нововъведение или изобретение, то това не бе сведено до вниманието на барона.

Но дори и някой да беше проявил достатъчно смелост или глупост, за да го направи, от това едва ли щеше да има смисъл. Самият барон Торесен се тревожеше, че изграденото от неговия дядо постепенно рухва. Обвиняваше за това баща си, колеблив бъзльо, позволил на бюрократите да яхнат инженерите. Но дори третият Торесен да бе човек с въображение, все пак сигурно щеше да се окаже невъзможно да постави под контрол многоглавото чудовище, създадено от дядо му.

Баронът беше отраснал с вродения кураж и възхитата към кървавата битка — физическа или социална, — присъщи на дядо му, но беше лишен от вродената честност на стареца. Когато баща му внезапно се изпари от света — и повече не го видяха, — нямаше никакъв спор, че младокът е единственият, който може да оглави управителния съвет на Компанията.

Сега той бе изпълнен с решимост да реализира онова, чието начало бе поставил дядо му. Но не като разтърси Компанията и я преобърне с главата надолу. Торесен искаше много повече. Бе обсебен от идеята да нанесе майсторски удар.

Проект „Браво“.

Оставаха само няколко години до узряването му.

Под барона се намираше бордът на директорите и по-дребните изпълнителни органи, Екзекутивите на Компанията, или така наречените „екзеци“. Живеещи и работещи изцяло в Окото, те бяха обвързани с Компанията не само с железни договори и високо заплащане, но и чрез най-сладката примамка — почти неограничена власт.