Алън Кол: Стен

Торесен внезапно скочи и закрачи из заседателната зала. Едрото туловище на директора приковаваше вниманието на членовете на борда не по-слабо от боботещия му глас и авторитета му.

— Ако всичко това ви звучи непатриотично, съжалявам. Но аз съм бизнесмен, а не дипломат. И също като моя дядо, предшественика ми, единственото, в което вярвам, са интересите на Компанията.

Само един от мъжете не се трогна. Лестър. „Все едно да се довериш на дърт крадец“ — помисли си баронът. Той вече бе постигнал своето и сега можеше да си позволи да бъде етичен.

— Много впечатляващо — каза Лестър. — Но ние — бордът на директорите — не ви питаме на какво сте се посветили. Попитахме ви за разходите по проект „Браво“. Отказахте да ни запознаете с характера на експериментите, а продължавате да се връщате на въпроса за допълнителни субсидии. Просто попитах, защото ако в този проект се крият някои военни възможности, можем лесно да осигурим допълнителни средства от някоя от фондациите на Империята.

Баронът изгледа Лестър замислено, но не и притеснено. В края на краищата, нали Торесен беше човекът, който държеше колодата. Но беше достатъчно опитен, за да допусне да се разкрие, най-малко пред този изпечен стар интригант. И освен това Торесен имаше достатъчно ум, за да се въздържи от заплахи. Лестър носеше твърде много белези от рани, за да помни значението на думата „страх“.

— Благодаря за забележката ви. Както и за загрижеността ви по отношение на разходите. Този проект обаче е твърде значим за нашето бъдеще, че да си позволим изтичане.

— Да не би да долавям недоверие? — попита Лестър.

— Не към вас, господа. Това е абсурдно. Но ако конкуренцията бъде осведомена за целите на проект „Браво“, дори и близките ми връзки с Императора няма да им попречат да го откраднат и да ни съсипят.

— Дори да се получи изтичане — намеси се плахо още един член на борда, — все още би ни останала някаква възможност. Ние бихме могли да разстроим запасите им с АМ2.

— Като използваме, естествено, вашите близки, лични връзки с Императора — добави ловко Лестър.

На лицето на барона се изписа тънка усмивка.

— Дори и аз не бих заложил толкова много на приятелството. АМ2 е енергията, благодарение на която процъфтява единствено Империята. Императорът. Никой друг.

Мълчание. Дори от страна на Лестър. Призракът на Вечния император сложи точка на малкия спор. Баронът се огледа, след което преднамерено придаде на гласа си суха, отегчена интонация.

— Щом няма други забележки, ще си отбележа, че увеличаването на субсидиите е одобрено. Сега да минем към по-прости неща. Щастливи сме, че разходите по поддръжката на пристанищните услуги на Вулкан са паднали с цели петнадесет процента. Не само вътрешният транспорт, но и предмитническата обработка на контейнерите. Но все още не съм доволен. Би било много по-добре, ако…

След като живиното свърши и залата светна, клепачите на Амос се отвориха. Доколкото можа да схване, екзекът и джойгърлата, след като се бяха преместили на Окото, заминаха на някаква нова планета и там бяха нападнати от някакво нещо.

Прозя се. Не си падаше много по живиното, но малко спокойна дрямка винаги му идваше добре. Ахд го сръга.

— Ей това искам да стана, като порасна. Екзек.

Амос разтри очи и се събуди съвсем.

— И защо, момчето ми?

— Щото си имат приключения, пари, медали и… и… щото всичките ми приятели също искат да са екзеци.

— Я се откажи от тия мераци — сряза го Фрийд. — Нашият вид никога не се бърка с екзеците.

Момчето се намръщи. Амос го потупа по рамото.

— Не че не си добър, синко. По дяволите, всеки Стен струва колкото шест от ония скапа…

— Амос!

— Извинявай. Хора. — Амос се овладя. — По дяволите. Да наречеш екзеците скапаняци хич не е мръсно. Ами че те са си такива. Все едно. Ахд, запомни, екзеците не са никакви герои. Те са най-лошото нещо. Готови са да убият човек, за да си вземат квотата. И после да излъжат семейството му заради файдата от смъртта. Ако станеш екзек, това няма да направи мен или мама — нито пък теб — горди.

Сега дойде ред на малката му дъщеричка.

— Аз пък искам да стана джоймомиче — обяви тя.

Амос се ухили, като видя как Фрийд подскочи почти на метър и половина. Реши да остави на нея да се оправя този път.

Налягането най-сетне разцепи тръбата и напиращият през процепа газ нахлу свободно през дупката, която бе пробил във вътрешната обвивка на Реда.

Първият, който щеше да загине, беше едно старо мигри — беше се облегнал на извитата външна стена на купола, само на няколко сантиметра от внезапно отворилата се в обвивката дупка. Докато види как флуоринът обгаря плътта му по гръдния кош, превръщайки дробовете му в пулсираща жар, вече бе издъхнал.