Алън Кол - Стен

— ВЪН ВЪН ВЪН!

Мъжът скочи и се затича по коридора към контейнера, който вече се изпълваше с опаковани униформи.

Стен измъкна главата си от ултразвуковия бръснар. Прокара невярващо пръсти по внезапно оголения си череп.

Карудърс му се ухили и изръмжа:

— Да, изглеждаш дори по-тъп, отколкото се чувстваш.

— Покорно благодаря, ефрейтор — извика Стен и затича към очакващия го строй.

Стен, чиято мешка се поклащаше на рамото му, тичаше към бараките.

— ПО-БЪРЗО, ПО-БЪРЗО — закрещя Холстед. — ТОВА ТЕЖИ САМО ЧЕТИРИЙСЕТ КИЛА, КИР!

С крайчеца на окото си Стен мерна Карудърс, опряла колене в гърдите на един от новобранците, който се беше сринал под тежестта на торбата.

— Разбери — изкрещя Карудърс, — че ние просто се опитваме да ти помогнем, смотаняк. — И изведнъж изрева, без да слиза от тежко дишащия мъж. — ИЗПРАВИ СЕ ВЕДНАГА! БЕГОМ!

— Ох-ох-ох! — изстена Ланцота, крачейки пред дългата редица новобранци. — И си мислите, че приличате на войници?

Спря пред един от обучаемите. Карудърс и Холстед мигновено се озоваха от двете му страни.

— Синко, куртката ти се е измъкнала от колана.

— ТИ ЧУ ЛИ СЕРЖАНТА? — изрева Холстед и нахлузи кепето на новобранеца над очите му.

— ТОЙ КАЗА, ЧЕ ПРИЛИЧАШ НА ГЛИСТ! — изпищя Карудърс в другото ухо на слисаното момче. Ланцота продължи напред, сякаш двамата ревящи ефрейтори изобщо не съществуваха.

— А ние искаме да изглеждате възможно най-добре. — Той поклати тъжно глава и продължи напред, а Холстед замахна и блъсна новобранеца върху нара, който се килна настрани.

Ланцота спря пред Стен.

Стен чакаше мирно.

Ланцота го изгледа отгоре до долу, после се взря в очите му. Усмивка докосна отново ъгълчетата на устата му и той продължи напред.

В ухото му се чу гърлен шепот.

— Мисля, че сержантът те харесва — каза Карудърс. — Смята, че от теб ще стане чудесен войник. Аз също. Мисля, че трябва да покажеш на всички колко наистина си добър.

— ЛЕГНИ! ЛИЦЕВИ ОПОРИ ПРАВИ! РАЗ-ДВА, РАЗ-ДВА, МНОГО, МНОГО ЛИЦЕВИ ОПОРИ!

Стен се смъкна, повдигна се на ръце и запомпа. Карудърс седна на раменете му и Стен се срина на пода.

— КАЗАХ: ПРАВИ ЛИЦЕВИ ОПОРИ! — изрева Карудърс.

Стен се напрегна до сетни сили да се надигне. Карудърс се изправи.

— НА НОЗЕ! — изрева тя. Стен рязко скочи и застана мирно.

— МИСЛЯ, ЧЕ СМЕ СБЪРКАЛИ. ОТ ТЕБ ИЗОБЩО НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕ ДОБЪР ВОЙНИК — изкрещя Карудърс. — ОТ ТЕБ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕ ДОРИ ДОБЪР ТРУП.

Стен продължи да стои неподвижно.

Карудърс го изгледа за миг с гняв, след което пристъпи към следващата жертва.

— Баща ти не те обичаше, нали, войник?

— НЕ, ЕФРЕЙТОР.

— Майка ти те мразеше, нали?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— И защо те мразеше майка ти?

— СЪВСЕМ НЕ ЗНАМ, ЕФРЕЙТОР.

— Мразела те е, защото е загубила работата си, вместо да те пометне. Така ли е, новобранец?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— Кой е единственото лице, което те обича, обучаеми?

— ВИЕ, ЕФРЕЙТОР.

Стен примижа, когато Карудърс запокити новобранеца в отсрещната стена.

— ОТКЪДЕ СИ, КИР?

— Рюерсбад Четири, ефрейтор.

— КАКВО? КАКВО КАЗА?

— Рю… Рюерсбад Четири, ефрейтор.

— ВЗЕМИ ТАЗИ КОФА ЗА БОКЛУК, НОВОБРАНЕЦ.

— Слушам, ефрейтор.

— ВДИГНИ Я. НАД ГЛАВАТА СИ.

Боклукът се изсипа върху раменете на новобранеца.

— ВЛИЗАЙ В НЕЯ.

Обучаемият коленичи и обърна стоманения контейнер върху тялото си. Карудърс и Холстед започнаха да ритат яростно по кофата.

— КИР — тряс — ТИ НЯМАШ НИКАКЪВ ДОМ — тряс — ГВАРДИЯТА Е ТВОЯТ ЕДИНСТВЕН ДОМ — тряс — ОТКЪДЕ СИ — тряс.

— Отникъде, ефрейтор — отекна от вътрешността на кофата приглушеният глас.

Холстед изстена и заскуба сплъстената си коса.

— Безнадеждно е — промълви той тихо. — Абсолютно е безнадеждно.

И отново изкрещя:

— НОВОБРАНЕЦ, ЩЕ ИЗЛЕЗЕШ ЛИ НАЙ-ПОСЛЕ ОТ ТАЗИ БОКЛУКЧИЙСКА КОФА?

И за да му помогне, изрита кофата и тя се преобърна. Обучаемият изпълзя от нея с изцапана и подгизнала от мръсотии униформа.

— ИЗГЛЕЖДАШ КАТО ТОКУ-ЩО НАМЕРИЛ ДОМА СИ, НОВОБРАНЕЦ. СЕГА ЩЕ ЗАНЕСЕШ ТАЗИ КОФА ПРЕД СТОЛОВАТА. ИСКАМ ДА ВЛЕЗЕШ В НЕЯ И ДА КАЗВАШ НА ВСЕКИ, КОЙТО МИНЕ НАБЛИЗО, ЧЕ ТОВА Е ТВОЯТ ДОМ.

— Слушам, ефрейтор.

Новобранецът вдигна контейнера на рамо и се затътри през вратата.

— По наровете! — изкомандва рязко Ланцота.

Голите новобранци се хвърлиха по леглата си. Ланцота тръгна към вратата.

— Искам да разберете нещо, деца — заговори той. — Мога искрено да ви кажа, че никога не съм прекарвал по-зле първия ден от обучението с по-жалка купчина говна от вас. Дори да ви избия, няма да ми достави удоволствие. Не сте ли съгласни?