Алън Кол - Стен

Стен се затъркаля към оръжейната, залягайки зад първото мернало се пред очите му прикритие.

Два съединени един с друг резервоара, с дълга цев и две дръжки. Трябваше да е някакво оръжие.

Надписът над музейния експонат гласеше: ПРЕДИМПЕРСКА ЗЕМЯ. РЕСТАВРИРАНО. ОГНЕХВЪРГАЧКА. Беше истински късмет за Стен, че Торесен, като сериозен колекционер, поддържаше цялото си старинно въоръжение готово за употреба. Стен сграбчи двете дръжки на цевта, насочи я напред и ги дръпна едновременно. Видя пушека, избълван от върха на конуса на дулото, блесналия огън и после от дулото се заизсипва дълга, мазна огнена струя.

Огънят се изстреля в петдесетметрова дъга през помещението — много по-голям обхват, отколкото бяха предвиждали античните му изобретатели отпреди хилядолетия — и униформите на социопатрулите прогизнаха от изхвърления напалм. Те зареваха, тъй като последвалата смърт бе твърде неприятна — независимо дали патрулът имаше достатъчно късмет лакомите пламъци само да изсмучат кислорода от дробовете му, или, още по-лошо, лепкавият, базиран на петрол напалм да прогори телата им до костите. Но един от мъжете все пак успя да изстреля убийствен лъч към все още озадачения Орон, закрачил безгрижно напред. Откъснатата му глава профуча през залата.

Стен закрачи напред безчувствено като робот, като помиташе всичко с огъня. Очите му бяха широко ококорени от паника. А после пламъкът изхрачи за последно и се прибра в дулото.

Стен пусна огнехвъргачката и остана вкочанен.

Бет го дръпна за рамото.

— Хайде!

Стен се съвзе. Патрулният екип, блокирал изхода, беше изчезнал. Всички бяха мъртви.

Стен и Бет се затичаха към вратата. Само един оцелял отреп от цялата банда се измъкна от укритието си и се понесе след тях.

Профучаха през вратата и затичаха по коридора. Нямаха достатъчно време, за да се проврат обратно в безопасните си миши тунели. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да увеличат колкото може дистанцията между себе си и щаба на Торесен.

Затичаха бясно по безкрайната плетеница от коридори, залягаха и се присвиваха под изстрелите на преследващите ги патрули. Профучаваха край паникьосани екзеци, които ужасени се отдръпваха, тряскаха вратите и щракаха ключалките.

Решетка на пода. Стен и Бет се носеха задъхани към нея.

Стен погледна надолу. Шахтата се спускаше сякаш безкрайно. Никакви перки на вентилатор, никакви ускорители за въздух. Не можеше да прецени за какво е, но нямаше значение. Цяло отделение патрули вече се приближаваше към тях.

По отвесната закръглена стена се спускаше тясна редица метални скоби и Стен успя някак да различи нещо като тунел на около десет метра под главния проход. Махна с ръка на Бет, подканяйки я да скочи в дупката. Тя се заспуска малко тромаво и Стен осъзна, че е ранена.

Последва я.

Другият отреп все още клатеше глава, когато изстрелът на тежкото оръжие го улучи и го разкъса.

Бет се плъзна с едно стъпало наляво от скобата и кракът й задраска в стената на шахтата. Лепкаво. Като грес. Нещо. Задращи с нокти към скобата, изтърва се. Изпищя.

Твърде късно, Стен посегна да я задържи, зяпнал надолу в бездната, дълбока колкото половин свят. Бет, пищяща неспирно, полетя надолу.

Стен се загледа с безсилие как тялото й пропада и пропада. Докато не се изгуби от погледа му. После, съвзел се някак, се раздвижи светкавично, плъзна се встрани и се запровира през тесния тунел.

Махони крачеше нервно в кабинета си. След като чу алармите, бе включил патрулната мрежа на наблюдение и чу командите, отпращащи бойните отделения.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влезе Стен. С празни ръце.

— Спипаха ни. Спипаха ни. Бет е мъртва.

Махони се овладя.

— Бет. Онова момиче?

— Да. Тя е мъртва. Мъртва. И папката. Това, което искаше ти. Орон я държеше.

— Къде е Орон?

— Орон загина. Като Бет.

Махони потисна естествения си порив да изругае.

— Добре. Изгърмяла е. Но уговорката ни си остава в сила. Круизерът ни чака.

— Не. Не искам да тръгвам.

— Какво искаш тогава?

— Оръжие. Бет е мъртва, не разбираш ли?

— Смяташ да се върнеш там?

— Бет е мъртва.

— Да. Имам две тук. В онова бюро.

Стен се обърна и тръгна към бюрото. Така и не чу тихите стъпки на Махони зад гърба си, нито успя да види стегналата се като острие на брадва месеста длан, която го шибна и го събори. Стен се срина по очи върху бюрото.

Махони вдигна изпадналия в безсъзнание Стен и го сложи на стола. И най-после си позволи лична реакция: