Алън Кол - Стен

Вратът на патрула се скърши с глух пукот. Докато мъжът падаше, Стен направи салто във въздуха, приземи се, закова се за миг и се извъртя, вече с ножа в ръката.

Нямаше повече работа за него.

Отрепите само погледнаха мъртвия социопатрул, после припряно заприбираха останалите стоки по витрината по джобове и торби. Накрая се затичаха към вентилационната тръба.

Когато Рабет изпълзя нагоре по тръбата, за миг спря до Стен и ухилен го поздрави с два вдигнати пръста.

Стен се извърна неудобно в койката си. Не можеше да заспи. Не преставаше да мисли за социопатрула, когото беше убил, както и за отдавна мъртвите трупове на избитата банда отрепи. Трябваше да се маха от Вулкан. Трябваше да отведе Бет със себе си. Но как? Главата му гъмжеше от планове. Всички бяха грижливо обмисляни преди. И всички водеха до пълен провал. Но трябваше да има някакъв начин.

Нещо край него изшумоля. Обърна се и видя Бет, която се шмугна под завесата и влезе в стаичката му.

— Какво пра…

Меката й длан запуши устните му.

— Чаках всяка нощ. Теб. Не мога повече да чакам.

Много бавно тя отдръпна ръката си, после взе неговата и я приближи до колана на комбинезона си. Миг след това надигна костюма над раменете си и го свали. Отдолу беше гола.

Приближи се до Стен и пръстите й заопипваха токата на колана му. Той хвана ръката й и я отмести.

— Почакай. — И измъкна нещо изпод възглавницата. Малък пакет. Разтърси го и изсипа съдържанието му. Беше дълга, изтъкана от стъклени нишки роба. Дрехата затанцува на оскъдната светлина и заблестя в калейдоскоп от цветове. — За теб. Подарък.

— Откога я имаш?

— От отдавна.

— О… Ще я пробвам. По-късно. — После тя се озова в прегръдките му и двамата потънаха в леглото.

Бет последва Стен по вентопровода. Стесняваше се на две места и им се наложи да се промъкнат с усилие. Момичето нямаше никаква представа къде отиват. Стен й беше казал само, че е изненада. Завиха и тръбата завърши с плоска метална стена.

— Това не е никаква изненада — промълви тя. — Тръбата просто е задънена.

— Ще видиш. — Джобната му горелка засвятка и той започна да реже. След няколко мига беше прорязал „вратичка“ и само къса ивица метал все още я задържаше на място. — Сега си затвори очите.

Бет се подчини и чу съскащия звук на горелката, която отново започна да реже, след което последва глух тътен — „вратичката“ падна на пода.

— Вече можеш да ги отвориш.

И Бет за пръв път в живота си се оказа „навън“. Леко спускаща се към мъничко езерце морава. Високи зелени неща, за които си помисли, че сигурно трябва да са дървета, а на ръба на езерото — малка — дали не беше дървена? — къщичка, построена по обичая на древните. Комин, с къдрещ се от него пушек, и всичко останало. Стен я подкани и тя го последва зашеметена.

Вдигна очи нагоре и видя яркосиньо изкуствено небе. Неволно се присви притеснена и се дръпна. Беше така… открито. Стен я прегърна през рамо и тя се отпусна.

— За миг си помислих, че ще пропадна… надолу… или навън.

Стен се разсмя.

— Така си свикнала.

— Но къде сме?

— Това е частната зона за отдих на помощник-кадровия директор на Компанията Гайтсън. Днес замина на двуциклова обиколка по външни светове за наемане на персонал.

— Ти откъде разбра?

— Поиграх си малко с компютъра. Доста добър съм в тези работи.

Бет беше озадачена. Беше хубаво, разбира се, но… тя се огледа…

— Какво ще грабим?

— Нищо. Тук сме на почивка.

— Почивка ли? Но това е…

— През следващите два цикъла няма да правим абсолютно нищо, освен да се наслаждаваме на всички неща, които Гайтсън е оставил тук. Ще ядем най-хубавото, ще пием от най-хубавото и ще се любим. Никакви грабежи. Никакви патрули. Никакви грижи. Нищо.

Стен поведе Бет към езерото. Измъкна се от комбинезона и бавно пристъпи към брега.

— Е, добре, аз смятам да си взема баня.

Бавно преплува няколко метра. Бет го гледаше разтревожено, очаквайки нещо да се случи. Стен се обърна и й се ухили.

— Е?

— Как е там?

— Мокро.

Бет се усмихна. После се изкикоти. И се разсмя. Високо, гръмко. Цялото й тяло се затресе от смях. Така, както се смееше, когато беше още дете. Преди Яслите. Съвсем не като сред отрепите.

Посегна към токата на колана си.

— Стен?

— Мммм?

— Буден ли си?

— Мммм… да.

— Просто си мислех…

— Да?

— Не искам никога да напусна това място.

Дълго мълчание.

— Трябва да го напуснем. Скоро.

— Знам. Но просто ми се струва толкова… толкова…