Алън Кол - Стен

Гласовете се чуха отново. Единият беше висок и писклив, като че ли принадлежеше на малко дете.

— Днес направих всичко както трябва, нали, татенце? Придвижих големия лайнер съвсем самичък, чак до кея. Нали бях добричък?

Чу се вторият глас. По-дълбок.

— Разбира се, Томи. Ти се справи най-добре от всички. Казах на доктора и той обеща, че ще ти даде нещо допълнително за това.

— Бонбонче? Ще ми дадат бонбонче? Обичам мента. Нали знаеш, че обичам мента, татенце? Татенце, нали ще ми дадеш още ментичка?

— Ще видим, синчето ми. Ще видим.

Бет надникна предпазливо през прозореца. И едва не изкрещя. Върху инвалидна количка седеше хилаво телце на мъж. Приличаше досущ на куклата й. С огромна глава, полюшваща се върху дълга тънка шия. Около нея се виеха захранващи кабели. Главата беше без косми, някак раздута, и лицето беше като на малко момче.

— Видях някои от онези мигрита, за които ми разказа, татенце. И наистина се радвам, че Компанията не ме е оставила да израсна като тях. Те трябва да ходят, и миришат лошо. Никога няма да разберат какво означава да са като мен. Един ден ще стана товарен кран, а след това ще се окажа зад контролния пулт на боен бот. О, толкова са добри към мен!

— Разбира се, Компанията е добра към теб, Томи — отвърна вторият глас, глас на нормален човек, облечен в бяла престилка на лабораторен тех. — Точно затова те взеха в Яслите и затова сега ти помагаме. Ние те обичаме.

— И аз те обичкам. Ти си най-доброто татенце на света.

Бет безшумно забърза по коридора. Затича се. Не знаеше накъде бяга, но продължи да тича, докато не се изтощи. Озова се в прашен, отдавна неизползван коридор, сгуши се, опряла гръб в стената, и най-сетне даде воля на сълзите си. После спря и се огледа. Забеляза, че коридорът прекъсва пред решетка на вентилаторна тръба на пода. Дръпна я и бавно надигна капака. Вмъкна се в шахтата под решетката и я затвори. Седна и се сгъна на две. Хлиповете й замряха и тя потъна в сън.

Когато се събуди, в нея се взираше полумъртвото, добродушно лице на Орон.

Длъгнестият отреп надникна през отвора на тръбата и махна с ръка на следващите го. Други шестима членове на бандата скочиха безшумно и се озоваха на пода на търговския коридор.

Последва дълго изсвирване; отрепът се извърна и погледна назад. Стен се надвеси от отвора на вентопровода и посочи набелязания за грабеж магазин. Отрепът се прокрадна като плъх сред сенките и бавно се приближи до него.

Стен се отдръпна и продължи да наблюдава.

Беше в бандата на Орон вече от девет месеца. Орон го учеше добре и Стен бързо напредна до положението на негов доверен нападател, а сега бе получил правото сам да планира и ръководи собствените си нападения. Гордееше се, че при нито един от набезите му бандата не беше дала жертви и че всички те много рядко завършваха, без участниците в тях да се върнат тежко натоварени с плячка.

Въпреки това си даваше сметка, че този късмет няма да продължи вечно. Рано или късно отрепите щяха да бъдат засечени от помитащите отряди на охраната и щяха да бъдат унищожени. Такъв беше животът. Веднъж, по време на разузнаване, неволно стана свидетел на резултата от една такава „метла“. Социопатрулите дори не се бяха постарали да приберат труповете. Въпреки че останките бяха почернели и се бяха превърнали почти в скелети, можеше да прецени, че отрепите не бяха загинали лесно. Особено момичетата.

Това го накара да си помисли за Бет. Тя все още беше — въпреки приятелството му с Орон — единствената причина, която го привързваше към бандата. Стен я обичаше. Въпреки че не му стигаше кураж да й го каже. Тя беше… беше просто… Той се отърси от моментния си блян и отново се съсредоточи върху наблюдението.

Отрепите бяха стигнали до входа на магазина. Засвистяха малки ръчни горелки и решетките паднаха. Длъгнестият — Рабет — замахна с опакото на горелката и разби стъклото на витрината. Отрепите се скупчиха и започнаха да пълнят широките джобове на комбинезоните си с изложените на витрината изделия.

Стен се озърна назад по коридора. Очите му се разшириха. По коридора към тях се носеше социопатрул, стиснал зашеметяващата си палка.

Стен облиза устни и се присви в отвора. Социопатрулът се плъзна и се озова точно под него. Стен се засили по хлъзгавата тръба и се стовари върху гърба на едрия мъж, краката му се увиха около врата му. Социопатрулът рухна на палубата и палката отхвърча от ръката му.

Въпреки че патрулът бе едър и дебел, реакциите му се оказаха бързи: той успя почти мълниеносно да се изправи и откопча ръчната си граната за борба с безредици. Стен се извъртя, скочи и го изрита и с двата си крака в главата, докато пръстите му още опипваха пръстена на предпазителя на гранатата.