Алън Кол - Вълчи светове

Освен това, ако се случеше най-лошото, всички бездруго щяха да са мъртви.

Кампанията, проектирана от Док, имаше двупосочна цел. Първото и най-важното беше да осигури начин няколко изключително странни на вид същества да могат да проникнат навреме в добре охраняваната столица на Санктус, за да отърват наемниците и да сложат край на мечтите на Матиас за джихад. Един от най-ефективните начини да проведеш тайна операция е като я проведеш явно, тъй като противникът обикновено смята, че никой не може да е чак толкова тъп и явен. Специалистите по тайни операции често се губеха в лабиринта на двойното и тройно мислене.

Втората цел бе да се наблегне на нарастващото разцепление между населението на Санктус и църквата. Поради това бяха замислени някои шеги в самото представление, както и шушукания след представлението, които да направят сподвижниците и духовната йерархия да изглеждат безнадеждно тъпи — толкова тъпи и покварени, че на никой уважаващ себе си селянин да не му пука в случай, че режимът падне. Най-малкото на никой уважаващ себе си селянин, който не е могъл да измисли как да пипне от далаверата.

Док знаеше, че в една крайно неграмотна, частично потисната култура добрата шега или прошепнатият скандал се разпространяват толкова бързо, колкото ако бъдат излъчени на симулар.

Ако кампанията успееше и повечето селяни почнеха да се кискат над последната антисподвижническа шега, и секция „Богомолка“ успееше да проникне в столицата и да почне стрелбата, надяваха се, че местното население ще остане неутрално. Ако се вдигнеха в подкрепа на Матиас, то на Стен, на неговия екип и на пленените наемници щяха да им останат само броени часове живот. А пък ако решаха да съборят двореца в подкрепа на Стен, резултататът като нищо щеше да е гражданска война, а една гражданска война с религиозен привкус е в състояние да продължи с поколения и напълно да затрие една култура.

Док беше прекарал дълги часове над компютъра, преди бхорите да внедрят екипа. И като ровичкаше из „28 правила на хумора“ (самият Док, както и всички от неговия вид нямаше никакво чувство за хумор) и залагаше на вродената си неприязън към всички хуманоиди и на презрението си към всяка кауза извън непоклатимия егоизъм, успя да състави петдесетина вица, няколко доста сочни скандала и една пиеска.

Пиесата беше кръстоска между земни средновековни мистериални цикли и наситена с просташки хумор комедия дел арте, с голяма доза импровизации.

Актьорският кастинг създаде известен проблем. Тъй като Стен и Алекс бяха добре познати на сподвижниците, тяхното качване и слизане от сцената трябваше да се дегизира.

За самата пиеса това беше лесно. Стен и Алекс бяха принудени да станат клоуните на трупата и бяха напълно неузнаваеми под белия грим и фантастичните перуки и костюми. Трудното обаче беше извън сцената.

Основно правило при грима е, че не е необходимо да променяш много външността на лицето, за да го направиш неразпознаваемо. И „Богомолка“ знаеше това правило много добре. Затова Стен обръсна главата си и си сложи една грозна пришка на едната буза. Алекс си пусна мустаци като на морж и подстрига косата си на монашеска тонзура.

Сюжетът на пиесата беше идиотски прост. Бет играеше осиротяло селско момиче, чиято добродетелност е застрашена от покварен богаташ (Алекс, с дълга брада), при съучастието на един зъл клирик от режима на покойния и не чак толкова оплакван Теодомир. Богаташът се играеше от Айда, предрешена като мъж.

Единствената надежда на Бет бе в нейния красив любовник, който беше напуснал селото, за да се включи в кръстоносния поход на Матиас и неговите сподвижници срещу злите яничари. Междувременно официалната доктрина не допускаше наемниците да са вършели нещо друго, освен да си седят на дирниците, да щипят момите и да се наливат с алкохол.

Любовникът не се появяваше на сцената — малко облекчение, тъй като актьорският състав беше доста скромен.

Двайсетина минути по-нататък, след подходящите закани от страна на сановника и на духовника, момичето хлипаше, врещеше и накрая коленичеше в молитва към Таламеин. И гласът на Таламеин — отново Айда — зад сцената й казваше да избяга в гората.

Там тя биваше заплашена от два гладни тигъра и спасена от претърпял корабокрушение просяк бхор, игран от Одо — който изрева, щом му казаха, че ще трябва да издава приятни звуци за онова, което по негово дълбоко убеждение беше тъпа вяра, и после изрева още по-силно, щом разбра, че има и реплики, намекващи, че всички бхори изпитват същото към Таламеин.