Алън Кол - Вълчи светове

Пророкът пристъпи напред и застана над мъжа. След което заговори кротко.

— Синко, не позволявай това да продължава. Наскърбява ме, като гледам как един беден грешник е подложен на това мъчение. Прекрати го за себе си. Моля те, в името на нашия обичлив Отец, Таламеин.

Наведе се над мъжа.

— Едно просто признание на греховете ти и на Греховете на твоите водачи е всичко, което е нужно… Хайде, ще признаеш ли? Моля те, синко.

Войникът завъртя глава за „не“.

Матиас кимна на инквизитора да започне. И първите писъци се изтръгнаха от гърлото на войника.

Час по-късно Матиас излезе от камерата за изтезания. Усмихваше се доволно.

Матиас си наля вода от кристалната гарафа. Караха я от един от чистите планински извори, които наскоро бе обявил за свещени.

Над Санктус беше паднала нощ и Матиас беше сам в своята спартанска килия. Извън стаята се чуваха тихите стъпки на обикалящите стражи.

Матиас още веднъж прехвърли наум плановете си преди да си легне на малкия корав нар, който предпочиташе.

Със съжаление оцени, че плановете му за презаселване на Санктус не се придвижват толкова бързо, колкото му се иска.

Идеята му беше дошла като видение. Беше видял върволица от малки, изолирани духовни общности, посветили се на съзерцание и култ. За да създаде тези общини, трябваше да опразни градовете и селата. Да прогони селяните от фермите им.

Последните донесения съобщаваха, че идеята се е натъкнала на голяма съпротива, особено от страна на селяните и занаятчиите. „Кой ще копа земята? — оплакваха се те. — Кой ще бърка варта и ще строи къщите?“

На това дребнаво, небогоугодно мислене трябваше да се сложи край. Матиас не можеше да позволи непросветените на неговата планета да се пречкат на пътя на славното бъдеще.

Затова той надраска заповед до сподвижниците да пометат селата. Това, което не можеше да постигне с убеждение, щеше да го постигне със сила. Към заповедта добави и един съвет: да опожаряват къщите и да унищожават фермите. Така селяните нямаше да имат къде да се върнат.

По-доволен остана от напредъка, свързан с наемниците. Разбира се, с това се бе заловил самият той. Беше се разпоредил публичният съд да започне на следващия ден. Достатъчно наемници бяха признали, за да се осигури успехът.

Един по един, всеки щеше да бъде признат за виновен. И Матиас щеше да заповяда да ги екзекутират. Екзекуциите също щяха да са публични.

Събитието щеше да е тържествено и последвано от празненство. Матиас вече се бе разпоредил по време на празненствата някои от правилата на Таламеин за благочестиво поведение да бъдат смекчени.

„Един мъдър Пророк — каза си той — трябва да разбира, че народът му е съставен само от слаби човешки същества.“

Залови се да нахвърля няколко бележки, засягащи всепланетното очищение, което щеше да обяви непосредствено след празненството.

По тази тема имаше някои интересни идеи. Самобичуване например — съвсем доброволно, разбира се.

Филипс стоеше изпъната във войнишка стойка пред дрипавата си банда мъже. Бяха строени в централния двор на храма. Филипс долавяше скритите видеомонитори, които предаваха събитието по цялата планета. Около тях бяха подредени безкрайни редици бели скамейки без облегалки, пълни със сподвижници в червени униформи. Пред скамейките бяха десетимата съдии, лично избрани от Матиас от офицерския корпус.

От едната страна седеше самият Пророк. Беше се разположил на малък трон от оникс. Носеше проста униформа, украсена само едва малки златни медала — символът на Санктус с факела, — колкото да изтъкнат ранга му.

Представиха се доказателствата — преди всичко унизителните признания, изтръгнати от мъжете и жените, които не бяха могли да понесат мъченията. Съдиите бяха определили присъдата. И скоро щяха да я произнесат.

Филипс знаеше, че е мъртва.

Матиас вдигна ръка за тишина и се наведе леко напред. Лицето му беше спокойно, почти добродушно.

— Желаете ли да кажете нещо в своя защита? — попита той Филипс. — В интерес на справедливостта?

Филипс го погледна хладно, след това огледа съдиите.

— Не я виждам наоколо.

— Кого? — попита Матиас.

— Справедливостта — каза Филипс. — А сега, като войник към войник, ви моля да прекратим този цирк. Моите хора чакат решението ви.

И преди Матиас да успее да каже нещо, извика:

— Отряд, мир-р… но!

И нейните сломени бойци изведнъж отново станаха войници. Изправиха рамене, тракнаха токове, отхвърлиха всякакво изтощение и страх. Дори осакатените от изтезанията се стегнаха. Някои дори се ухилиха на Матиас и сподвижниците с потрошените си зъби.