Алън Кол - Вълчи светове

И Стен.

Той помръдна неловко на каменната скамейка и разтри схванатия си врат. Студеното дихание на въздуха боцкаше гръбнака му с иглички. Стражът на Пророка изгледа Стен също толкова хладно като вятъра. Стен се ухили и стражът му обърна гръб.

Седеше на тази скамейка вече от три часа, но търпението е добродетел, която човек бързо научава на Санктус. Особено в Града на гробниците с неговите досадно бюрократизирани свещеници, масивните паметници на отдавна умрели мъченици и призрачно студените сгради.

„Не е чак толкова дребна задачка, Махони“ — помисли Стен и огледа с досада древното преддверие. Като всичко останало в Града на гробниците, то бе изградено от пожълтяващ камък, навремето явно бял. Беше огромно, украсено тук-там с всечени в камъка ликове, позлатени статуи и изкусно изтъкани гоблени.

И не можеше да се диша от вонята на тамян.

Но като всичко останало в Санктус всичко в тази зала беше износено и изтъркано. Гоблените бяха кърпени, позлатените статуи — олющени.

Дори стражът с церемониалната си алебарда и безцеремонното изражение изглеждаше изтъркан и мръсната му униформа беше кърпена многократно.

Стон, от своя страна, бе облякъл кафеникавата ежедневна гвардейска, униформа и гърдите му бяха окичени с всички значки и медали, които двамата с Махони бяха решили, че ще са най-подходящи. Подозрително празно беше петното на ръкава му… но пък знакът за принадлежност към гвардейско подразделение можеше да е отпран след военния трибунал. Така той много добре се вписваше в бедността, характерна за Санктус.

Парите бяха проблем номер едно в Света на Таламеин, проблем много по-съществен от душата на едно същество. Рушветът, беше разбрал Стен, бе много по-сигурен път към спасението, отколкото молитвата.

За щастие Махони бе снабдил Стен с предостатъчно кредити. Той бе прекарал вече цяла седмица на Санктус в смирено усилие да получи аудиенция от Теодомир Пророка, но му бе отнело доста време, докато смаже пътечката през веригата от отговорни фактори.

„Адски скапан начин да поддържаш една религия“ — помисли Стен.

Последния голям подкуп беше платил в деня, когато купи един епископ. До този момент епископът спазваше обещанията си.

Подкараха го по улиците на „благоговейния“ Град на гробниците с неговите огромни паметници и извисяващи се като комини факли. Няколко от тях изригваха огромни стълбове пламък. Бяха ги запалили най-богатите семейства — като жертвоприношения за наскоро отдалите се на вечен покой.

За Стен градът приличаше на огромна долина с потънали в скръб заводи.

Отмести се на половин метър по скамейката, за да се измъкне от студа. Освен минералната сухота на мястото студените места бяха едно от първите неща, които бе забелязал. Сякаш ги бяха пръснали из дългите коридори и зали, изникваха странно от всеки привидно здрав камък. „Внимавай — предупреди се Стен, — че много скоро ще започнат да ти се привиждат духовете на Таламеин.“

Чу някакво тропане и вдигна очи. Стражът застана мирно. Трополенето спря, после грамадната врата се отвори с трясък и Стен стана, за да поздрави мъжа, чието внимание си бе купил.

— Добре дошли. Добре дошли на Санктус.

Матиас, синът на Пророка, пристъпи към него.

Въпреки че Стен бе проучил досието му, външността на Матиас го изненада. В този свят на аскети с бледи като рибешки корем лица високият млад мъж имаше по-скоро грубоватия вид на живеещ сред природата човек. Носеше червена униформа без отличителни знаци, която пасваше повече на военен, отколкото на духовно лице.

А още по-интересното беше, че му подаде ръка — като равен на равен.

Стен се засуети, след което измърмори полагащите се поздравления. Мъчеше се да прецени младежа, но докато се усети, той го хвана под ръка и го поведе по някакъв дълъг тъмен коридор.

— Баща ми гори от нетърпение да се срещнете — заговори Матиас. — Чували сме много неща за вас.

„За мен, както и за парите ми“ — помисли цинично Стен.

— Но защо не ни потърсихте направо? Вярата на Таламеин е готова с охота да приеме мъж с вашите… заложби.

Стен изломоти някакво извинение, в смисъл че първо искал да разгледа забележителния им град.

— И все пак. Трябваше да дойдете направо в двореца. При мен. От много време хранех надежди да се запозная с човек като вас.

На Стен му хрумна, че Матиас може би говори искрено и вероятно не знае нищо за начина, по който си бе откупил стръмния и лъкатушещ път до Височайшото представяне.