Алън Кол - Вълчи светове

— В името на Сарла и на Лараз — викна Одо. — В името на Джамчиид и на… на… ъъ…

Погледна към съветничката си за помощ.

— На Холерик — подсказа му тя шепнешком.

Одо кимна благодарно и каза:

— Лош късмет е да пропуснеш някой скапан бог.

После се окашля, оригна се и продължи:

— В името на Джамчиид и на Холерик, благославям този курс.

Спусна ръка и бхорският техник плесна по клавиша „Шлюз отворен“. Вратите се плъзнаха със съскане и двамата бхорски стражи вдигнаха гърчещия се янец и го натикаха в дюзата. Одо се изсмя гъгниво и ревна:

— Не бой се, яничарче! Аз, Одо, лично ще изпия езическата ти душица към ада.

Екипажът ревна възторжено и вратите се затвориха. Докато Стен примига, техникът плесна по клавиша „ИЗСТРЕЛВАНЕ НА РАКЕТАТА“ и корабът се разтърси, щом въздухът издуха янеца във вакуума. Едва ли му остана време да изстене преди тялото му да се пръсне.

Металният под на кораба закънтя от стъпките на изпадналия в луд възторг бхорски екипаж — всички тичаха към люковете, за да видят славната гледка.

Стен се бореше да си поеме дъх. Усмихнатият Одо застана пред него, плесна го дружески по гърба с тежкия си като чук юмрук и съвсем му изкара дъха.

— Кълна се в брадата на мама — заяви капитанът, — обичам благословията. Особено — посочи с палец към вратите на ракетния шлюз и отишлия си янец — когато е някой от ония скапаняци. — После изгледа с помътените си очи пребледнелия Стен и изръмжа: — Цирей скапан. Сигурно ме мислиш за циция. Трябва ти пиене.

На това Стен не можеше да възрази.

— Хубаво е, че старите нрави отмират — отсече Одо, напълни на Стен един рог със стрегг — лютата като пипер бира на бхорите — и наведе туловището си към него.

— Няма да повярваш — сподели той, — но бхорите някога са били ужасно примитивни същества.

Това хвана Стен по средата на глътката и той за малко да изплюе стрегга на масата.

— Не — отвърна Стен. — Никога не бих го повярвал.

— Единственото, което ни е останало — поясни Одо, — е това малко забавление с благословията.

После поклати грамадната си глава и въздъхна.

— Това е единственото, за което трябва да благодарим на янците. Преди да се появат и да почнат да ни избиват, е било… чак по времето на дядо ми е била последната благословия.

— Искаш да кажеш, че използвате само яничари? — попита Стен.

Одо се намръщи и масивното му чело се набръчка. После изръмжа сърдито:

— Кълна се в ледения гъз на баща си! Че кой друг да използваме? Казах ти, ние сме много цивилизован народ. Почти сме били забравили благословията преди да се появят янците с тяхното скапано „Да бъде.“ Но когато избиха цяла търговска колония, си я спомнихме. И още как си я спомнихме!

Изпи рога до дъно и го напълни отново.

— Този скапаняк, когото току-що убихме, беше един от петнайсетимата пленници. Истинско съкровище. Разделихме си ги между корабите. И един по един ги използвахме за благословията. Сега трябва да ти призная малкия си повод за съжаление. Този беше последният.

Стен го разбираше много добре. Затова каза:

— Мисля, че мога да ви реша проблема.

Капитанът се оригна и избута настрана каната със стрегг.

— А сега, друже мой, да обсъдим нашата работа. Вече сме на три дни от Ястребов трън. Флотът ми е на твое разположение. Какви са ти заповедите след като кацнем на планетата?

— Изчакваме — каза Стен.

— Колко дълго?

— Смятам, че кредитите, които вече ви дадох, ще ви задържат достатъчно.

Бхорът вдигна ръка да възрази.

— Не ме разбирай погрешно, полковник. Не ви искам повече… — Потърка палец в косматия си показалец във вселенския жест за искане на пари. — Просто съм нетърпелив да се захвана с работата.

Стен сви рамене.

— Най-много един цикъл.

— След което почваме да трепем яничари? — попита Одо.

— След което почваме да трепем яничари.

Одо отново награби стрегга.

— Кълна се в майчината си брада, харесваш ми.

И напълни роговете до ръба.

Изборът на бхорите за съюзници беше мъдър ход. Ако изобщо имаше същества, отличаващи се със свирепа вярност, още по-свирепа омраза и способност да преследват една-единствена скапана цел, която непрекъснато да е пред очите им, то това бяха те. Бяха единственият местен народ в звездния куп, аборигените на една покрита с глетчери планета, леден свят, пъпчасал с хиляда вулканични острова, покрити с гъста мъгла и зеленина.

В легендарни времена бхорите живеели и умирали в своите оазиси. Отглеждали оскъдната си храна. Къпели се в димящите си езерца. И — когато набрали достатъчно кураж — да ловуват по ледовете.