Алън Кол - Вълчи светове

— Например?

— Например приказки, които съм слушала преди… хмм… да се разделя с Имперската гвардия. Все пак, не сте ли секция „Богомолка“ и не беше ли всичко това Имперска акция?

— Ега ти скапания корсаж — изграчи Айда зад тях. — Я престанете да ми се правите на умни и ми доведете доктор! Имам четири дупки в гърдите, а имам и инвестиции, за които трябва да се погрижа.

— Трябва да разберете колебанието ни — изхриптя мъжът със сивата брада и се олюля на тънките си крака. — При цялото ми уважение, полковник… нали така трябваше да се обръщаме към вас?… все пак трябва да си давате сметка за смута, който ни донесоха последните няколко години, особено на онези от нас, които са отхвърлили светските неща, за да изучават Таламеин в мир.

— Разбирам — съгласи се Стен.

Стоеше пред двадесетимата много грижливо избрани теолози на Таламеин — хора, избрани заради възрастта си, опита си, честността си и преди всичко мудността си. Намираха се в бившата тронна зала на Храма. Изглеждаше съвсем както преди, само дето беше разкаран двуръчният меч над видеокартата. Светеха само двата вечни пламъка.

В стаята имаше още две същества.

— Тези въпроси — продължи старейшината — трябва да се обсъдят. Да се обсъдят. Разбира се, никой от нас не оспорва истинността на появата на самия Таламеин…

Старейте измърмориха дежурното „Да бъде“.

— Това, което ни затруднява, е тъкмо необходимостта да се обсъдят тези прояви. Необходимостта да ги оценим, както в тяхната истинност, така и съобразно с Истината на Пламъка. Защото тези въпроси може да отнемат доста време за обсъждане, а междувременно какво ще стане със светските дела?

— Ние, събраните тук, сме стареите — продължи сивобрадият. — Мъже на мълчанието и мисълта. Но вие трябва да разберете, че извън този храм и тези стени има същества и светове, за които е нужно да помислим. За управлението им. А — мисля, че говоря от името на своите колеги — ние не се чувстваме способни да се справим с тази задача. Приемам следователно, че може би вие… — Гласът на сивобрадия деликатно заглъхна.

— Не — отсече Стен. — Аз съм само един прост войник. Аз ще продължа по своя път, ще си търся съдбата.

— Но вие сте прав — продължи той, като сам се учуди откъде успя да намери в себе си тази гладкост и реши, че е изкарал твърде дълго сред духовни лица, лицемери и благородници — в това, че народът на Таламеин ще се нуждае от закрила и помощ.

— Това ще бъде моят дар за вас. — И той се обърна към другите две същества в залата.

— Първата личност ще осигури честно управление и ще пази народа ви от заплаха от нашествие.

Филипс се усмихна.

— А това друго същество ще се оправя с потребностите на търговията, размяната и, най-важното, ще се споразумява с онези същества, които могат да поискат от вас продоволствие и възможност за преминаване.

Одо изпръхтя.

Стен вдигна медальона, който му беше дал Теодомир преди няколко месеца, когато го направи Воин на Таламеин.

— Аз съм войник, както казах. Но вероятно, когато ме направиха Носач на Пламъка, съм получил дара да надниквам малко в бъдещето. И ще ви кажа какво виждам.

— Виждам две неща: чужденци, които ще дойдат в купа Лупус. Пътници. Хора, които ще търсят някакво странно вещество, отвъд тези светове. Виждам, че вашият дълг е да им давате подслон и да им покажете със своя пример мира, който Таламеин може да донесе… И виждам още едно нещо: Матиас, вярно, избра пътя на леда, на студа и на плътта. Но някак чувствам, че в последните си мигове той постигна онова, с което са били дарявани малцина. Със своите слова от балкона той наистина се превърна в онова, към което се стремеше — превъплъщение на Таламеин.

Стен сведе глава, изчака пет секунди, обърна се и закрачи към изхода. Имаше адска нужда от шегите на Алекс, от Бет, по по-интересни причини, и от поне пет чаши чист спирт.

Тоя бизнес със спасението беше много изморителен и от него човек ожадняваше.

— Не, Махони — измърка Вечният император, — не желая да чета целия фиш. Искам да помисля над това, което току-що ми каза.

— Да, сър — отговори Махони с грижливо неутрален глас.

— Бъдете така добър да стоите мирно, докато преглеждам това, полковник.

— Слушам, сър.

— Вашият екип от „Богомолка“ и този млад лейтенант…

— Стен, сър.

— Стен. Да. Значи той успя, с шепа наемници, да събори цяла религиозна диктатура, да убеди нейните фанатици да ходят да си сеят и жънат каквото там си сеят и жънат, и да уреди нещата така, че да се отнасят добре с моите миньори?