Алън Кол - Вълчи светове

„Това е само изкушение. Таламеин няма да те изостави“ — помисли той, докато портите се затваряха с трясък и той видя как дрипавите, куцукащи наемници заемат позиции около стените на Храма.

„Таламеин ще докаже моята истина“ — каза си Матиас и се извърна от прозореца да успокои изпадналите в паника съветници.

Обстановка:

Храм. Обкръжена от стени, укрепена крепост, построена на било. Отбранявана от мотивирани, доста добре обучени войници. Осигурена с провизии за столетия и снабдена с вътрешни кладенци.

Цивилно население отвън, което отчаяно се старае да остане неутрално.

Малка група войници, обсаждащи въпросната крепост, въоръжени само с лично оръжие и леки бронирани машини.

Програма? Класическа обсада, която може да продължи десетилетия.

Без ядрените глави, забранени от Вечния император — точно толкова.

Стен беше решил да прекърши отбраната и да приключи с войната — и с Матиас — до една седмица.

Даденост, присъща за всеки пристанищен град, особено ако той е на остров, е, че нивото на подпочвената вода ще е много близо до повърхността. Това превръща строенето на всичко по-високо от три-четири етажа в интересен конструкторски проблем, особено ако е налице и сеизмична активност, както беше на Санктус.

Не само че водното ниво бе само на петдесетина метра под нивото на терена {което означаваше на 350 метра за самия Храм), но съставът на терена беше предимно пясък. Който, в случай на земетресение и при наличието на вода, се превръща в суспензия и много бързо става подвижен — свличащо се, нестабилно, лепкаво вещество.

Но все пак високите сгради трябва да стъпят на здрава опора, което значи, че дълбоко в земята трябва да се забият колони. Това обаче не е лесно решение, тъй като при едно земетресение въпросните колони ще реагират на разместването на пластовете, на сместа от пясъка и водата, ще се накланят и ще се чупят.

Решението в такъв случай е да се използват кухи колони. При земетресение сместа от пясък и вода нахлува нагоре в колоните и им придава допълнителна здравина. Този много основен конструктивен елемент в строителното инженерство е бил известен още в XIX век.

Кухите колони са нещо много добро, обаче са проводници на студен въздух — въздух, който се охлажда до температурата на подпочвената вода или на външния океан — нагоре по вътрешността на колоната и в самата сграда. Кухите колони под Храма вече бяха смразили задника на Стен.

Но същите тези кухи колони, съчетани с геопроучването на Махони, му осигуряваха достъпа в Храма.

На няколко стъпки от мястото, където стояха двамата с Алекс, от една тръба изтичаха канални нечистотии и се вливаха в океана на Санктус. При тръбата дерето се уширяваше (за щастие, според Стен) и после се стесняваше и изчезваше в една цепнатина в стръмния пясъчник.

От позицията си в раницата на гърба на Алекс Док надничаше точно в тази цепнатина. Освен алтарианеца раницата съдържаше малка лампа като тази на противоударната каска на Алекс, набор инструменти и резервни ръкавици. На колана на Алекс имаше прикачен минирадар и спрей-кутия с катераческа нишка.

Стен беше екипиран по подобен начин, но освен това разполагаше с вид-прожекторна репродукция на пещерния лабиринт под Храма. Системата от пещери беше картирана от имперския геокораб и Стен беше сигурен, че тя ще го отведе до някоя от кухите колони — а оттам — направо в самия храм.

Минирадарът беше една от онези великолепни хай-тек дрънкулки, за които повечето войници така и не можеха да намерят подходящо приложение. На теория работеше отлично. Поставяш два излъчвателя най-малко на километър един от друг и под ъгъл от трийсет градуса и те ти подават сигнал и ти казват кога си тръгнал в грешна посока. Нещо като компас с вграден „не натам бе, тъпак“ фактор.

Причината, поради която повечето войници не можеха да използват това чудесно устройство, беше, че неговите конструктори така и не бяха могли да измислят начин излъчвателите да се поставят дълбоко във вражеската територия, поради което системата не можеше да действа.

Стен включи радара и натисна бутона „Системна проверка“. Вече бяха поставили четири излъчвателя около храма и трябваше във всеки момент да знаят точно къде се намират. Но Стен, както и Алекс, поради вроденото им недоверие към технологията, за всеки случай си носеха най-обикновени компаси.

— Защо се бавиме тука, дракх ли гледаме? — избоботи Алекс. — Вече съм готов да си пробвам клаустрофобията.