Алън Кол - Вълчи светове

После видя през окуляра приближаващите подкрепления. Най-напред по улицата завиха самоходните оръдия, същите като това, което караха те. След тях прииждаше тълпа сподвижници.

— Сега — каза Док.

Айда избута напред лоста на дросела и самоходното оръдие с оглушително бръмчене излезе по средата на улицата. Докато онези успеят да реагират, вече беше открила огън.

Снаряд след снаряд се посипаха по прииждащите транспортьори и войници и улицата изведнъж изригна като вулкан.

Док се беше развихрил до неузнаваемост и зареждаше снарядите почти със същата бързина, с която стреляше Айда. Съжаляваше само, че не може да види през визьора й кървавата касапница отвън.

Стен тикна тънкия като пръст детонатор във вратата на килията и затвори очи. Кратко блесване, тих взрив и вратата се отвори.

Филипс излезе и го изгледа много строго.

— Доста се позабавихте, полковник.

— Но успях да дойда навреме — каза Стен.

— Хм, да. Значи вече сме свободни. Къде са ни оръжията?

Стен я сграбчи под мишницата и поведе. След нея се повлякоха другите наемници.

Наемниците се изсипаха през вратите на затвора. Пазачите сигурно щяха да се справят с един обикновен затворнически бунт — но не и с обучените и опитни бойци, които се въоръжаваха в движение от мъртвите стражи.

Вече свободни, наемниците се спуснаха по улицата към арсенала. Малко зад него се виждаше бълващата огън установка, с която Док и Айда задържаха напора на подкреплението сподвижници.

После преодоляха тунела и влязоха в самия арсенал. Междувременно Бет и Одо бяха отворили вратата на оръжейната и подаваха оръжия, гранати и амуниция.

Оттук нататък беше като бонбонче.

Професионалните войници не прибягват много-много до бойни викове, но времето, изкарано в дранголника на Матиас, бе превърнало наемниците в нещо по-малко от хладнокръвни професионалисти. Те се заизсипваха през портите с викове и възгласи, всеки набелязал своята строго определена цел, но без да забравя униженията, за които някой трябваше да плати:

За изтезаваните;

за пребитите;

за онези, които бяха осъдени заради лоялността си.

Филипс първа зърна малък отряд сподвижници, махна с ръка на един от отрядите си и бързо, много тихо, всички се промъкнаха напред.

След което наемниците дадоха на сподвижниците много по-бърза смърт, отколкото самите сподвижници замисляха за тях.

Същото ставаше из целия град — наемниците се разгръщаха и започнаха да избиват — ефикасно и хладнокръвно. Да избиват сподвижници и да извръщат оръжията си настрана, щом на пътя им се изпречеха цивилни.

Сподвижникът замахна към Алекс с байонета. Алекс бързо отстъпи встрани, блокира последвалия удар с приклада на уилигъна си и издърпа оръжието от ръцете му.

После, широко ухилен, хвана пушката с две ръце и я прекърши на две. И все едно че му хрумна в последния момент, отчупи байонета от дулото и връчи много учтиво двете парчета на опуления сподвижник.

А после изрева и нападна.

Сподвижникът, както и обкръжаващите го бойци от отделението, побягнаха. Зад тях с тежки стъпки се понесе Алекс, с него — наемниците и накуцващата на бързи обороти Филипс.

Улицата свършваше в голям пазарен площад, обкръжен от магазини със спуснати кепенци. Само един — най-големият — все още беше отворен. Сподвижниците се втурнаха към него, но собственикът вече припряно пускаше кепенците.

— В името на Таламеин! — изрева водещият сподвижник.

— Майната му на Таламеин — изръмжа собственикът.

Алекс налетя с грохот. Неколцина от сподвижниците имаха благоразумието да се сринат на паважа и да се направят на умрели. Но повечето умряха още преди това.

Накрая, както можеше да се очаква, остана само един. Алекс го вдигна с една ръка, може би за да поупражнява дисциплината мятане на копие, но премисли, пусна го на земята и се обърна към Филипс.

— Ще ме прощавате, майоре. Честта е ваша, мисля.

— Благодаря, сержант — отвърна Филипс. — Този май го помня. Ти — обърна се тя към сподвижника — беше онзи, който реши, че е много смешно да напълните водния ни порцион с дракх, нали?

И без да дочака отговор, стреля. Високоенергийните куршуми запремятаха нещастника сред кървави пръски смърт. Алекс и Филипс поеха обратно по улицата, към Храма и след бягащите сподвижници.

Матиас вдиша дълбоко. „Потърси мира на Таламеин — каза си той. — Потърси истината на Пламъка“. Гледаше как сподвижниците се изтеглят през портите на Храма.