Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Не се шашкай — вика му Марк. — Към девет часа ще чуеш голям вой, рев и тупурдия. Т’ва са само шотландците, дет’ излизат от дюкяните с грог. Няма к’во да се притесняваш.

Обаче Флавий се притеснява…

Стен също се притесняваше. Погледна през рамо. Всички очи в стаята като че ли бяха приковани в Алекс с неговата история. Стен измъкна микроотвертка от джоба си и я пъхна отзад в машината. Отвертката зави. Стен тикна жака на дръжката на отвертката в един извод на микрочипа си и натисна клавиша „АНАЛИЗ“. Чипът забръмча угрижено.

— Та значи вече става към девет и, разбира се, почва се вой, рев и тупурдия. И ей на, откъм улицата към наш’те римляни напира една голяма тълпа шотландци. А те са космати, мръсни, облечени в кожи и носят големи брадви и клеймори. И Флавий разбира, че ще умре тук, на тоя гол остров, на светлинни години от своя роден красив Рим. И затуй почва да се тресе и да трепери. Но Марк, нали е печен, се хили радостно на тая ужасна тълпа, дет’ залита право към тях, и вика:

— Добър вечер.

— Скапани римляни — чува се рев и някой вади меча.

— Добре изглеждате тая вечер — продължава Марк.

— Скапани римляни… — Само т’ва идва в отговор и шотландците приближават още, и Флавий вече им надушва вонящия дъх, и е жив умрял.

— Лека ви нощ — продължава да ги реди Марк.

— Скапани римляни — викат им пак.

Флавий вече е затворил очи, щот’ не иска да види как мечът му корми червата и прочие. Обаче т’ва не става: ’сичките тез космати и страшни чудовища минават през портата.

А Флавий още си е жив.

И тогаз той се отпуска. Вдишва много дълбоко веднъж-дваж, ухилва се на Марк и вика:

— Прав си. Шотландците не били толкоз лоши.

— Тъй, момко. Учиш се — отвръща му Марк. — Но след час, когат’ и мъжете им се напоркат, може би ще си имаме малка неприятност…

Както винаги, когато Алекс довършеше някоя от историите си, настъпваше тишина на пълно неразбиране. Нарушена от две неща:

Игралната машина светна правилния код — Стен вече бе проникнал в главния компютър — и:

Микроотвертката му явно беше прекалила, защото надписът „Плащане“ започна да мига и от слота започнаха да падат наркобири. Стен бързо прибра микрочипа и отвертката, а стражите стреснато се обърнаха при „тряс-дрън-туп“ от падащите по подноса за сервиране пълни халби. Около машината моментално се струпа жадна тълпа.

— Ега ти късмета! — изруга един от пазачите. — Тая игра я връткам от една година и най-много съм спечелвал по две бири. Гледайте бе! — На екрана „Плащане“ светеше „387 наркобири“.

— И к’во по дяволите да правя с всичко това? — зачуди се Стен.

— А бе, господин Кийт — каза един от пазачите. — В училище за тъпаци ли си ходил? Ще ги изпием, какво друго да ги направим?

Стен и Алекс се спогледаха, след което се стегнаха за това, която явно щеше да се окаже една дълга, дълга нощ…

Едрият мъж се излежаваше на брега и мързеливо наблюдаваше ловците на молюски в плиткия развъдник. Беше заобиколен от пет-шест сладурчета, които се печаха на слънцето, но го държаха под око да не би да има нужда от нещо. Четуинд едва се размърда, когато чу вдигащия горе зад него пушилка планер. И се направи, че не забелязва воя на спиращия двигател, а след него — ботушите, заскърцали по пясъка.

— Четуинд?

— К’во?

— Стани, когато ти говоря!

Четуинд бавно извърна огромната си глава и се направи на изненадан, че вижда двамата охранители. Също толкова бавно надигна тромавото си туловище и се изгърби в подигравателно-почтителна поза.

— Съжалявам, мистър… Не знаех… — проточи той с престорена нервност. — Не очаквахме посещение.

— Мда, адски лошо. Много мразя да притеснявам един толкова важен гадняр като теб. — Стен претегли наум туловището с име Четуинд. Издаваше го само наглостта в погледа. Всичко останало се беше присвило толкова почтително, колкото всеки охранител можеше да пожелае от един престъпник на Дрю. Много опасен тип.

— Търсим един престъпник — отсече Стен.

— Дошли сте на подходящото място, мистър — избоботи Четуинд.

Стен пренебрегна скритата в репликата му грубост.

— Казва се Динсман.

— Динсман… Динсман… — Четуинд се направи на озадачен, след което очите му светнаха. — А, да бе. Все още е жив. Имаме един Динсман тука.

— Къде е?

Четуинд посочи и Стен се обърна и видя обекта им на брега — почистваше един плоскодънен скиф.

— Безполезен кретен, ако нямате нищо против, мистър. И един скапан ден не може да свърши свястна работа. Щях да го сложа да мие тенджерите, ако не ме беше страх, че ще изтрови всички ни с немарливостта си.