Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Виждате ли какво е? А? Виждате ли? — Захранващите пипала на полипа се въртяха бясно по дъното на аквариума.

— Полиция — сухо каза Лайза и протегна служебната си карта. Пипна я с показалеца и „значката“ светна за кратко.

— Пак ченге. Тия дни идва някакъв чистач, кърви като… а бе като наръган човек. Пиян, естествено. Не казва, че е профсъюз, и аз го пращам в Гробниците. Откъде да знам, че е профсъюз? Нещо там с работата, и сега всички тия данни на моята глава. Сигурно ще е умрял, докато попълня формулярите. Е, а ти какво искаш?

— Снощи, около 21.00, една линейка се е отзовала на повикване.

— Имаме хиляди линейки, За какво?

— Експлозия.

— Експлозии всякакви. Кораб, атомен костюм, дом, радиация. Не мога да ви помогна, ако вие не ми помогнете!

Хайнис даде папката на полипа. Съществото се гмурна за малко под водата, задържайки над повърхността само плотпроектора с едно от пипалата си. С другото се протегна зад друго същество към един от терминалите и зашари по клавишите.

— Да. Била е линейка GE145. Не е вкарано кой я е извикал. Сега виждате ли откъде са ми главоболията? Тук като че ли никой не се интересува от правилното попълване на данните.

Стен се намеси.

— Къде би могла да е заминала тази линейка?

— Благодаря ти, човеко. Най-после един да знае правилния въпрос. Щом е била пратена в… питейно заведение… освен ако нямаше въведени други данни, би трябвало да е заминала за Гробниците.

— Гробниците ли?

— Спешен отдел за човеци, не индустриални. — Полипът издърпа от тезгяха пластмасов квадрат и докосна ръбовете му. По повърхността му се очертаха контурите на просторното болнично заведение. Още пиполене и през коридорите се изписа крива червена линия.

— Сега сте… тук. Искате да отидете… там. Ще трябва да могат да ви помогнат. Може би.

Стен имаше един последен въпрос.

— Защо ги наричат Гробниците?

— Защото там отиват… „опъналите петалите“ мисля че беше изразът. А ако не са ги опънали дотогава, ще ги опънат, като отидат в Гробниците.

— GE145. Странно. — Приемащият интернист беше озадачен. — Няма запис кой я е пратил — повикването е дошло отвън. Трима мъртви при пристигането. Те са… хм, чакат за резултати от аутопсията, лейтенант.

— Въпрос, докторе. Ако тази линейка беше пристигнала с живи жертви, тогава какво щеше да стане?

— Зависи от нараняването.

— Взрив. Шок. Възможни фрактури — каза Стен.

— Хмм… Това щеше да отиде при… чакайте да погледна снощния регистър… Щеше да ги приеме доктор Кнокс.

— Той къде е?

— Да проверя… Днес не е на смяна. Жалко.

— Дали е в болницата?

— Не, в никакъв случай. Доктор Кнокс трудно може да се нарече наш човек. Той е доброволец.

— Имате ли му номера за връзка? — попита Лайза.

— Би трябвало да… не. На страницата му нямаме нищо. Странно.

— Две странности, докторе. Бих искала да видя папката ви за този Кнокс.

— Съжалявам, лейтенант, без съответната дворцова заповед дори полицията не…

Картата на Стен се озова в ръката му.

— Имперска служба, докторе.

Интернистът се ококори.

— Разбира се… може би в кабинета ми. Ще използваме терминала там. Женевиев? Ще поемеш ли дежурството?

След десет минути Стен знаеше, че са се добрали до нещо.

Или по-точно с това, че нямаха нищо, се бяха добрали до нещо.

КНОКС, Д-р ДЖОН, започваше оскъдната болнична инфокарта. Нямаше лекар с това име, лицензиран на Първичен свят, както скоро научи Стен. И въпреки това някой си „д-р Кнокс“ бе успял да убеди някого в болница „Соуард“ — лице или компютър, — че е легитимен. Вписаният му адрес на местопребиваване се оказа наскоро съборена жилищна сграда. Предполагаемата му частна клиника се оказа ресторант, съществуващ на същото място отпреди десетина години.

— Значи този Кнокс — замислено промълви Стен, вторачен в електронния фиш — цъфва тук отникъде като доброволец преди две седмици.

— Беше великолепен спешен хирург — каза интернистът. — Прехвърлял съм му много пациенти.

— Как изглеждаше?

— Висок — отвърна колебливо интернистът. — Метър и осемдесет и пет — и деветдесет. Стройна фигура, почти ендоморфична. Приблизително тегло седемдесет килограма. Очи… не помня. Много се гордееше с косата си. Сива беше. Кълнеше се, че е естествена. Носеше я дълга, като грива.

— Не е зле — каза Хайнис. — Случайно да сте мислили да ставате ченге?

— В тази работа понякога си мисля, че съм точно ченге.

— Споменахте, че не е „ваш човек“. Имахте предвид само това, че е доброволец ли? — попита Стен.