Избра Първичен свят по няколко причини: беше необитаем; беше почти с размерите на обикновена обитаема планета като Земя и беше обкръжен от спътници, които щяха да са идеални за товарни платформи. И така Вечният император купи Първичен свят — планета, която дотогава не представляваше нищо повече от индексен номер на една звездна карта. Въпреки че по това време контролираше не повече от петстотин-шестстотин системи, Императорът знаеше, че империята му ще се разраства. А с разрастването идваше администрацията, бюрокрацията, придворните блюдолизци и прочие.
За да се контролира потенциалното раздуване, владението на цяла планета изглеждаше добро решение. И ето че най-добрите архитекти се заловиха за работа. Булевардите трябваше да са много, много широки. Планетата трябваше да има пищни паркове както за красота, така и за да не се превърне в самоотравящо се гето. Земята се раздаваше на парцели под наем, определен със стогодишни договори. Всички сгради трябваше да се уточняват от съвет, включващ както архитекти, така и хора на изкуството.
Но след някакви си хиляда години, откакто бе основан, Първичен свят вече бе заприличал на гето.
Обясненията бяха съвсем прости: алчност, глупост и корупция — дребни човешки слабости, които, кой знае защо, Вечният император бе пренебрегнал. Императорът цинично бе решил, че не му е необходим еквивалент на онзи роб, който уж скришом шепнел в ушите на цезарите по време на триумфалните им шествия, че всичко отминава.
Трябваше само да пропътува петдесет и петте километра до Фоулър, най-близкия град до дворцовите терени, и да повърви пеш по улиците. Фоулър, както и останалите градове на Първичен свят, представляваше безразборна бъркотия от небостъргачи и нискозастроени площи.
Пример: Строителен терен, описан в планетоустройствения план на Първичен свят като NHEB0FA12FFC2, половинкилометров квадрат, първоначално бе даден под наем на влюбен в лукса владетел от системата Сандия, който бе построил съчетание между палат и посолство. Но след като бе свален от по-спартански режим, Сандия на свой ред отстъпи под наем терена на един междузвезден търговски конгломерат, който срина двореца и го замести с многоетажен билдинг за управителното си тяло. Но „Транском“ избираше неподходящи зони и продукти, така че небостъргачът постепенно бе преотдаден под наем на толкова „дребни“ наематели като планетарни правителства или корпорации, опериращи само в границите на една звездна система. По-нататък наемите биваха прехвърляни на още по-малки звена, с което цената се вдигаше. Годишният наем за едностаен офис можеше да стигне размерите на годишния брутен продукт на цяла провинция.
Билдингът на „Транском“ се превърна в офисен бордей, докато всички наеми не бяха изкупени от султанката на Хафиз, която на всяка цена държеше да си има палат, в който да пребивава по време на продължителните си визити на Първичен свят. Небостъргачът бе сравнен със земята и на негово място бе издигнат нов дворец.
И всичко това — преди осемдесет и една години. Но Имперските регистри продължаваха да водят като негов наемател президента на Сандия, който междувременно бе прекарал четиридесет и седем години в принудително уединение в манастир.
Предвид системата на преотдаване дори контролът на наемите не помагаше. „Единичните“ апартаменти понякога приличаха повече на войскови спални заради броя на хората, нужни, за да се покрие месечната рента.
Императорът се бе опитал да помогне, защото адски му беше ясно, че дори във век на компютри и роботи е нужен определен брой функционери. Но дори имперските програми за жилищно строителство скоро се озоваваха в други ръце и се превръщаха в жив пример за дивашко свободно предприемачество.
След близо осемстотин години борба с покварата на пренаемането, в драстично усилие да се удържи натискът, предизвикващ тези опустошителни практики, бе наложено ограничение над имиграцията на Първичен свят. От кандидат-емигрантите се изискваше да представят уверение, че са наети на работа, уверение, че за тях е създадена нова работа, или доказателство за наличие на огромно богатство. Правилата се прилагаха стриктно.
Това превърна всеки гражданин на Първичен свят в богаташ. Богаташ не на Първичен свят, а потенциално. Всеки, от оторизирания дипломат до най-дребния уличен търговец, можеше да продаде своето гражданство срещу колосален откуп.
Но гражданите на Първичен свят не го правеха. Повечето предпочитаха да си траят в бедност (макар и относителна бедност, предвид гарантирания доход, дажбите, възможностите за почивка и жилищното обезпечение), вместо да емигрират и забогатеят. Първичен свят беше Центърът, „Дворът на хилядата слънца“, и кой щеше да предпочете да се махне оттук, ако той, тя или то имат избор?
Читать дальше