Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Това е едно досадно място, фрашкано със скучни хора, а аз никога не съм давал пет пари за политиката — избълва Стен.

— Много по-добре. Сега ми позволи да ти дам един малък съвет по кариера…

Спря, за да запали нагревателя под наденицата с чесъна, и щом тиганът се нажежи, добави вътре и отъркаляното в пипер телешко.

— Първо, на твоята възраст и при сегашния ти статут имаш адски късмет, че изобщо си тук.

Стен отвори уста да се съгласи, но Императорът го спря с твърдия си поглед. Заговори и забърка телешкото, докато добие хубава кафява коричка.

— Първи малък съвет: не се задържай тук дълго. Ако го направиш, ще е загуба на време. Втора мисъл: сегашното ти назначение ще бъде едновременно силен трамплин в кариерата и пречка. В досието звучи страхотно: „Шеф на Имперската охрана на толкова и толкова години“… Но също така ще се сблъскаш с някои началници — много по-възрастни и много ревниви началници, — които ще се кълнат, че интересът ми към теб едва ли е бил случаен. Приеми го както искаш. Но ще се кълнат.

Императорът приключи с телешкото. Извади един дълбок тежък железен тиган и изсипа в него цялата мешавица. Добави и тигана с лук и домати. После хвърли вътре шепа свръхлюти червени чушлета, ливна две-три глътки младо червено вино, много глътки телешки бульон, пълна шепа кориандър, дрънна отгоре капака и усили огъня. След като сместа кипна, я остави да покъкри.

Седна до Стен и отпи яко от стрегга.

— Не знам дали го схващаш, или не, но в генерал Махони имаш много печен наставник.

— Да. Знам.

— Окей. Него го хвана. И мене доста ме впечатли днес, по дяволите. Не е зле. Макар че трябва да те предупредя, известен съм с това, че кипвам и изстивам към някои хора. Не се лепвай задълго при мене. Когато всичко се издъни, обвинявам скапаняците, които са най-близо до мене. По дяволите, един-два пъти се случи даже да си повярвам.

— Присъствал съм — каза Стен.

— Мда. Сигурно. Добър опит за един млад офицер. Дракхът тече надолу. Добре е да го научиш. Така ще знаеш какво да правиш, когато си на върха.

Яхнията вече беше готова. Императорът стана и напълни догоре с черпака две големи купи. Устата на Стен се напълни със слюнка. Миришеше му на цяла гора с кориандър. Очите му се насълзиха, щом Императорът постави едната купа пред него. Изчака го, докато отреже два огромни резена прясно изпечен хляб, които тръсна на масата с буркан прясно бито масло.

— Тъй че ще направиш следното. Избиваш тая служба. После си разкарваш задника от разузнаването и всичко, свързано с плаща и кинжала. Никой не е правил голяма кариера в разузнаването. Аз съм го уредил така. Не им вярвам никак. Никой не би трябвало да им вярва.

— После се буташ в авиоучилището — продължи той. — Не. Млък. Знам, че е флотско. Тоест, сменяш службите. Набутай се във флотата. Научи се да пилотираш.

Императорът бавно намаза резена си с масло. Стен повтори действието му. Запомняше всяка дума.

— Лесно ще стигнеш до помощник-командир. После скачаш на командир, корабен капитан и — с малко късмет — флаг-капитан. Оттам нататък пътят ти до адмирал е на една плюнка разстояние.

Стен отпи от чашата, за да прикрие чувствата си. Адмирал? По дяволите. Човек не можеше да стане адмирал току-така. Императорът отново доля чашите.

— Аз слушам адмиралите си — каза Императорът. — Тъй че направи каквото ти казвам. После ми ела след петдесетина години и може дори и теб да слушам.

Императорът гребна пълна лъжица яхния.

— Яж, момче. Страхотна храна е за мозъка. Първо ти пламват ушите, после — и сивото вещество. Последният, който яде от нея, сега е страхотен адмирал.

Стен лапна първата лъжица. Яхнията докосна езика му и се изсипа през гърлото му към стомаха. Вътре избухна малък неутронен взрив, очите му се насълзиха, носът му се разрева, а ушите му станаха яркочервени. Стреггът в кръвоносната му система побягна панически пред ордата молекули червен пипер.

— К’во ще кажеш? — попита Вечният император.

— Ами ако човек няма рак? — изфъфли Стен.

— Яж, яж. И да не си имал досега, скоро ще го заимаш.

Императорът си имаше два проблема с Първичен свят. Първият беше: „Защо собствената ми столица е такъв миш-маш?“ Беше управлявал хиляда години междузвездна империя. Защо една малка столичка, лепната на някаква си планета-джвъчка, трябва да е такъв проблем?

Вторият беше: „Какво се скапа?“

Първичен свят представляваше класически пример за градско планиране, което се е издънило. В началото, скоро след като Вечният император показа на хората, че държи под контрола си единственото гориво за междузвездни полети — Антиматерия Две — и че е в състояние да не позволи на други да научат или откраднат тайната му, бе преценил, че да ръководиш една империя, особено търговска, от Земята е тъпо.