Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Миришещата на пушек течност гладко се хлъзна в гърлото на Стен и полегна в стомаха му. Той остави чашата и погледна чакащите очи на Императора.

— Това ли е скоч?

Императорът кимна и наля още по едно.

— Какво мислиш?

— Приятно е — отвърна Стен, съзнателно пропускайки „сър“. Реши, че бъркотията с офицерските правила важи дори с Вечния император. — Не мога да разбера защо полковник — тоест генерал — Махони винаги е имал проблем с него.

Императорът повдигна вежда.

— Махони ти е говорил за моя скоч?

— О, той го харесваше — замаза нещата Стен. — Просто каза, че било нужно време, докато му свикнеш.

Гаврътна втората чаша, облиза небце и тръсна глава.

— Изобщо няма какво да му се свиква.

Беше проява на вежливост, на този етап от разговора. Императорът беше прекарал дълги години в усъвършенстване на любимото си питие от младостта.

— Ще ударим още по едно от това — каза Императорът и пак напълни чашите. — После минаваме на твърд алкохол. — Вдигна внимателно ножа на Стен, който лежеше на масата между двамата, огледа го още веднъж, след което го остави. Представляваше тънка двуостра кама с иглен връх и скелетна ръкохватка. Ръчно изработено от един неописуемо рядък кристал, оръжието беше дебело само два милиметра и половина и наострено по-тънко от косъм, до дебелина от петнайсет молекули. Натискът на самото оръжие можеше да среже диамант като буца масло. Императорът изгледа внимателно как Стен сви пръстите си и ножът се хлъзна в месестата си „ножница“ в мускулите на ръката му.

— Скапано страхотен е — отрони най-сетне Императорът. — Не е точно по правилата, но пък и ти не си. — Замълча, колкото да улегнат думите му. — Махони ми гарантира, че никога няма да бъдеш.

Стен не знаеше какво да отвърне, затова просто отпи.

— Бивш уличен главорез — замислено каза Императорът, — издигнал се до капитан на Имперската гвардия. Не е зле, младежо. Не е зле.

Гаврътна още от скоча.

— Какви са по-нататъшните ти планове, капитане? — Бързо вдигна ръка, преди Стен да е изтърсил някоя глупост от сорта на „както повели ваше величество“. — Имам предвид, наистина ли ти харесва цялото това военно фръцкане, устави и дивотии?

Стен сви рамене и искрено отвърна:

— Това ми е работата.

Императорът кимна замислено.

— Мислил съм за това. За инженерството, не за скапаната ви военщина, за Бога. Не обичам военщината. Никога не ми е харесвала. Въпреки че съм командващият и скапаният шеф на повече войници, отколкото можеш… можеш да…

Думите му увиснаха, докато си довърши пиенето.

— Все едно. Инженерството беше и ще ми остане през целия живот постоянната ми работа.

Вечният император поклати глава, удивен от този свой над хилядагодишен спомен.

— Нещата се променят, капитане — каза той накрая. — Не можеш да повярваш колко се променят нещата.

Стен пробва мълчаливо разбиращо кимване с надеждата, че това е една от по-добрите му служебни изяви. Императорът го забеляза и само се засмя. Бръкна в чекмеджето на старинното си бюро, извади бутилка с абсолютно прозрачна течност, махна тапата и напълни две чаши до ръба.

Императорът изля в гърлото си почти чистия алкохол и тресна чашата върху бюрото. После изгледа съсредоточено Стен, който вдигна чашата, подуши я за миг, сви рамене и изля в гърлото си белия огън.

Остави чашата на бюрото и съвсем безизразно я плъзна към бутилката за още.

— Бива го. Малко е метално на вкус…

— Това е от радиатора — сопна се Императорът. — Дестилирам го в автомобилен радиатор. За аромат.

— Аха — отвърна Стен все така безизразно. — Интересно… Ако нямате нищо против да пробвам още едно…

Напълни още веднъж двете чаши догоре. Вдигна своята в мълчалив тост и Императорът изгледа удивен как Стен я изпи наведнъж като вода.

— Аре стига бе — каза излязъл от търпение Императорът. — Това е най-мощният чист алкохол, който си опитвал в живота си, и го знаеш много добре. Не ме гъбаркай.

Стен невинно поклати глава.

— Доста силничко е, вярно. Но — без да се обиждаш — пробвал съм нещо по-силно.

— Например? — кипна Императорът.

— Стрегг — каза Стен.

— К’ъв е тоя скапан стрегг бе?

— Извънземно питие — отвърна Стен. — Хората го наричат „бхорското“. Не знам дали ги помните, но…

— О, да — рече Императорът. — Ония типове от Вълчия свят. Аз не им ли я дадох системата на тях, или нещо такова?

— Нещо такова.

— И к’ва е тая пикня стрегг? Може ли да е по-добра от моята чиста лунна росица… имаш ли от него?