Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Срещата бе уговорена изключително тайно. На Алейн му бяха осигурили фалшиви акредитиви, утвърдени „на най-високо равнище“, и той бе пристигнал като един от многото туристи, за да види Деня на империята и да вкуси от екзотичния живот на планетата, станала дом на „Двора на хилядата слънца“.

Някъде в разгара на празненствата му предадоха инструкции къде точно ще се състои срещата, но предаването им стана толкова скрито, че и самият Алейн не разбра кога спешното съобщение се озова в джоба му.

Чувстваше се в относителна безопасност за срещата, която трябваше да се проведе в един пристанищен бардак. В крайна сметка за Алейн можеше и да се окаже фатално да се срещне с имперски представител, но това със сигурност щеше да навреди на самия Император, ако някой разбереше, че негов представител се среща с терорист, особено терорист, който на два пъти се е оказвал неуспешна цел на операции на „Богомолка“.

Преследвачи нямаше.

Алейн се заизкачва по стъпалата с ръка на дръжката на пистолета под плаща. Озърна се още веднъж през рамо. После тръгна по десет метра широкия пасаж от решетести стоманени плочи. Виждаше много метри надолу. От двете страни на пасажа се виждаха стоманените мрежести конструкции, крепящи офисите и малките промишлени магазини. Между тях зееха празнини.

Единственото покритие над металния пасаж бе също така единствената осветена сграда, яркочервен бар, облицован с псевдодърво. Холотабелата му мрачно примигваше: „К ВЕН НТ Р“.

Той тръгна много бавно по пасажа: промъкваше се от една сянка към друга. Пред бара не видя никого и нищо.

Мъжът се намираше диагонално от другата страна на пасажа спрямо „Ковенантър“, на открития втори етаж на един недовършен склад. Стоеше много зад прозореца, да не би някой да оглежда отсека с топлочувствителни очила.

През последните два часа бомбаджията ту оглеждаше пасажа със светоусилващия бинокъл, ту ругаеше дъжда, както и глупостта си, че изобщо бе поел тази работа — точно както беше правил през изминалите три седмици в двата часа след затварянето на „Ковенантър“.

Тъпашка издънка, мислеше си бомбаджията не за първи, нито за петстотен път. Показваше какво се случва, когато на човек му трябва работа. Скапаняците винаги го надушват, всеки път изпълзяват от синтмрежата, кой знае как разбрали кога един истински професионалист има нужда от няколко кредита и няма голям избор как точно да си ги получи.

Бомбаджията се казваше Динсман и противно на собствените му представи, бе доста далече от нивото на професионален взривач. По-скоро бе от рядката порода на местните обитатели на Първичен. Семейството му не беше дошло откъм грешната страна на релсите, защото иначе по-големите му братя щяха свият въпросните релси и да ги пробутат на черния пазар за скрап. Динсман беше дребосък, с лека стъпка и от време на време — рядко — се случваше пипето му да сече бързо.

При нормални обстоятелства Динсман щеше да тръгне по съвсем предсказуем шаблон, да стане дребен джебчия, след това — повишение до дребномащабна ненасилствена организирана престъпност, докато на някой съдия не му писне да вижда всяка година физиономията му и не го депортира на някоя каторжническа планета.

Но Динсман бе извадил късмет. Шансът да си спечели истинска слава се появи, когато се промъкна през оживената тълпа до кърмата на добре охраняван гравислед. Когато охраната погледна на другата страна, Динсман награби каквото можа и го отмъкна.

Грависледът се оказа натоварен с експлозивни устройства, предназначени за Имперската гвардия. Пълният взривокомплект, който включваше заряди, часовников механизъм, детонатори и подробни инструкции за ползване, имаше ограничена стойност в мрежата на Динсман за шиткане на краденото и той дълго седя покрусен на един покрив, забил поглед в сандъка, за чието придобиване се бе изложил на „огромен риск“ — поне според собствената му ценностна скала. И за какво? За нищо.

Но Динсман беше кореняк първичник — рядка категория хора, широко известни с това, че се мислят годни да ти продадат след вечеря концентрирани стомашни газове като експериментална музика. След като се лиши от три пръста, опърли косата си до кожа и родителите му го изхвърлиха от къщи, Динсман можеше да мине — от разстояние, след мръкване и в гъста мъгла — за експерт по експлозивите.

Скоро Динсман започна да практикува една древна и ценена професия — една от онези благородни души, които превръщат лоши инвестиции, сгради, космически съдове, тромав инвентар, каквото и да е, в ликвидни капитали — с повече потенциални клиенти, отколкото можеше да обслужи. За съжаление, най-големите от тях се оказваха прикритие на някой служител от имперската полиция.