Алън Кол - Флотът на прокълнатите

— Дракх, тъй си е — потвърди сержантът. — Ама след като си получи пилотската значка. И нищо чудно да къркат така, защото вече са минали през Подбора.

Може би сержантът имаше право, а може би го мъчеше мания за преследване. Все едно — никой не припари до автомата за бира.

И жилището на Стен се оказа твърде интересно. Състоеше се от две стаи — комбинирана спалня-кабинет в успокояващи окото цветове и хигиенна кабина не само с всичко необходимо, но и с джакузи.

Досети се, че укрепването на мускулатурата, провеждано от Ферари, ще продължи през целия Подбор.

Подреди си вещите за нула време — като професионалист се бе научил да пътува без много багаж. Единственото по-странно нещо в брезентовата му торба бяха фишовете, вече в миниатюрно-микроскопичен формат, и минихолопроекторът, с който в свободното си време пресъздаваше действащи моделчета на промишлени предприятия.

Остана с впечатлението, че ще има малко време да си играе с холопроцесора, но въпреки всичко реши да го включи.

Съвсем скоро реши, че производителите са лъжци. Техният универсален енергиен контакт изобщо не се оказа универсален, поне не колкото да са предвидени и захранващи плочи, каквито имаше в стаята му.

Излезе в коридора с намерението да провери дали при съседа му отсреща има диплоиден контакт, който ще му свърши работа, а и да проучи обстановката.

Потропа на вратата внимателно, за да покаже на съществото вътре, че не е дошъл пилот-инструктор, и то (той/тя) да не прикрива бързешком каквото върши.

От комуникатора се разнесе разкошен глас, галещ като гласа на медицинска сестра в спешно отделение.

Стен обясни на кутията какво иска.

— Постой в орбита още мъничко, братко, ей сега ще ти отделя време.

После вратата се отвори и Стен пропадна в бездната на ужаса.

Изобщо не беше настроен етноцентрично. На адската планета-завод, където бе израснал, нямаше култура, която да остави отпечатък в душата му.

Не беше и ксенофоб. Обучението и бойните мисии в „Богомолка“ на хиляда светове с хиляда различни форми на живот не му бяха позволили да стане такъв.

Не беше и формоцентрист, както се изразяваха съвременниците му. Изобщо не му пукаше кой как изглежда или мирише.

Така си мислеше.

Само че когато вратата се отваря и човек се изпречва пред двуметров космат паяк, всичко му излита от главата.

По-късно Стен се гордееше мъничко, че само ченето му се спусна като с асансьор под линията на колана.

— Олеле… — забеляза паякът. — Ужасно съжалявам, че те стреснах.

Стен искрено си каза, че е абсолютен дракх.

В такова положение трябваше да се извини някак. Но дори в неговия век още не бяха измислили задоволително в учтивостта си измъкване от срамен гаф, заради който ти се иска да пукнеш. Той много се зарадва, че паякът прояви разбиране.

— Мога ли да ти услужа с нещо?

— Ами… да — импровизира Стен. — Исках да питам знаеш ли по кое време ще се храним.

— След около час — отвърна паякът, след като сви нагоре един крак, на който странно се мъдреше скъп ръчен таймер.

— Ох, по дяволите. Извинявай. Аз съм Стен.

И протегна ръка.

Паякът огледа ръката, после и лицето му, после подаде друг крак, завършващ с лапа, и допря в дланта му малките си нокти.

Лапата беше топла, а козината — като коприна. Стен почувства как ужасът се изцежда от него.

— Аз съм Ш’аарл’т. Ще влезеш ли?

Стен влезе — не само от любезност, но и да задоволи любопитството си какви жилища предоставя Империята на арахнидите.

Имаше не легло, а рафт с прегради под високия таван. Бюрото заемаше освободеното място, защото вместо стол имаше голяма кръгла кушетка.

— Какви са ти впечатленията дотук?

— Мисля — изрече прелестният глас, — че май трябва да ми проверят черупката за пукнатини, щом искам да ставам пилот.

— Ако се сетиш защо го искаш, сподели и с мен.

Любезността започваше да действа, макар че на Стен му се наложи да потисне тръпката си, когато Ш’аарл’т махна с крак към кушетката. Той седна.

— Въвлякох се в тази лудост, защото моят род от прастари времена плете най-високо разположените паяжини на нашия свят. Ако не си против да ти задам личен въпрос — ти защо си тук?

Стен си знаеше, че ако каже на Ш’аарл’т как лично Вечният император го е натопил в тази каша, ще бъде обявен или за безнадежден лъжец, или за прекален връзкар, с когото не си струва да се сприятеляваш.

— Ами… стори ми се перспективно.

— Дали може да попитам какъв чин имаш всъщност?