Алън Кол - Отмъщението на прокълнатите

След това паметта щеше да бъде изтрита и на нейно място щеше да бъде инсталиран нов порядък за допустими присъствия. Махони знаеше, че не съществува и най-минимална вероятност неговото име да бъде вписано в този високопоставен списък, така както беше доловил, че има нещо твърде не наред почти още в момента, в който хвърли шепата пръст върху ковчега на Вечния император и отстъпи, за да позволи и на останалите да засвидетелстват последната си почит.

Петимата оцелели членове на Личния съвет стояха леко встрани от останалите опечалени на една затревена могила точно зад лехата от розови храсти — градинарите ги бяха посадили бързо, за да изпълнят посмъртното желание на Императора.

В цялата леха имаше само една цъфнала роза. Махони не долови в това никакъв скрит смисъл, но му се стори необяснимо уместно и след като беше привлякло вниманието му, се впечатли от присъствието на Съвета на Петимата.

Стояха един до друг, но на грижливо премерени разстояния, сякаш се бояха от прекомерната си близост. Не си прошепваха дори дума, лицата им бяха вкаменени и безизразни. Сякаш изпитваха някакво чувство за вина, помисли си Махони, след което пропъди тази мисъл — сигурно бе плод на ирландската му романтичност.

Но този образ не му даваше мира и когато вечерта проследи новинарската емисия, му направи впечатление съобщението, че се свиква извънредна сесия на парламента. Какво толкова странно, приятелю, каза си той. Ситуацията наистина е извънредна, нали?

Разбира се, че е, но да те таковам в миризливия ирландски задник, нима не разбираш? Сесията е свикана от Личния съвет! Не беше нужно да е правен експерт, за да си даде сметка, че подобен акт превишава техните конституционни правомощия. Добре. Тогава защо нито един член на парламента не възразяваше? Или нещо повече — не протестираше? Много просто. Защото всички са марионетки, скъпи Йън, марионетки.

Императорът беше убит и Махони знаеше кой го е направил, но това не беше бедният безумен глупак, чието име спрягаха риалитата в безкрайните си предъвквани отново и отново анализи. Не беше Шапел.

Вярно, Шапел беше дръпнал спусъка. Но истинската вина бе на петимата мълчаливци на затревената могилка. И Махони не можеше да направи абсолютно нищо, дори да искаше, а не можеше да е участник в новия ред. Май беше най-добре героят от Кавит да яхне космическия си кон и да отпраши, накъдето му видят очите, преди да дойдат наистина да му благодарят.

Влезе и огледа безпорядъка в кабинета на Вечния император за последен път. Не знаеше точно защо е дошъл, като се изключеше налудничавата надежда, че би могъл да открие някакъв знак какво да прави оттук нататък.

До такава степен беше свикнал с мисълта, че шефът му е в състояние да предугади всичко, че все още не можеше да приеме, че случилото се е чиста случайност, която не може да бъде предвидена.

Огледа разхвърляните книги — някои бяха отворени: Императорът бе търсил нещо в тях. Нещо, което щеше да остане неизвестно завинаги.

Всичко в кабинета напомняше за ексцентричните приумици на шефа му: от древните механични играчки, които потракваха наоколо без никакъв друг смисъл, освен да го забавляват, до странните готварски приспособления и кутиите с подправки, разпилените бележки и наметки и дори нотни листове с набързо нахвърлени драскулки по полетата. Дори цяла дивизия не би могла да открие някакъв знак — дори за половин хилядолетие.

Така че Махони реши да си налее едно питие. Какво друго му оставаше?

Отиде до бюрото на Императора и издърпа чекмеджето, където шефът държеше скоча. Забеляза, че печатът на бутилката е непокътнат. Много странно. Императорът никога не оставяше в бюрото си неотворена бутилка. Преди това задължително отпиваше една глътка. Махони помръдна рамене, извади една стъклена чашка и посегна към бутилката.

Щом я вдигна, нещо миниатюрно и бяло сякаш се отлепи от дъното й и падна на пода. Махони се наведе и го взе. Беше листче. Той бързо прочете небрежно написаните думи и едва не изпусна листчето от изумление.

Стовари се тежко в едно кресло. Продължаваше да държи листчето пред невярващите си очи. По челото му се стичаха ручейчета пот, сърцето му сякаш щеше да изскочи.

Посланието беше до него. От Вечния император. И гласеше следното:

„Спокойно, Йън. Няма да се бавя много“.

© 1989 Алън Кол

© 1989 Крис Бънч

© 2005 Камен Костов, превод от английски

Allan Cole, Chris Bunch