Алън Кол - Отмъщението на прокълнатите

— Добре завърнал се, ваше величество — заумилква се Суламора. — Всички сме безкрайно горди.

Със сигурност сте, обади се Рашид в него. Просто нямате търпение как да измъкнете още няколко претъпкани с кредити складове. Но Вечният император в него го сръга само да се усмихне и да измърмори вежлива благодарност.

— Имам една малка молба — продължи Суламора. — Знам, че нямате търпение да се приберете, но…

Императорът го погледна изумено. Всеки момент щеше да избухне. Но все пак се сдържа и само махна на Суламора да продължи.

— Става дума за служителите на космодрума — заобяснява Суламора. — Очакват ви вече от часове…

Императорът погледна натам, накъдето сочеше Суламора, и видя до централния портал малобройна тълпа служители, облечени в различни униформи. О, не! Още усмивки. Още ръкостискания. Още… Оххх…

— Не мога повече, Танз — изпъшка Императорът. — Хвани Махони за това. Още е на „Нормандия“ по някакви неотложни делови проблеми. След секунда ще се появи.

И пристъпи към вратата на грава.

— Няма да е същото, сър — настоя Суламора. — Именно вас искат да видят. Знам, че тези създания не са истински бойци. Но и те направиха всичко възможно по свой начин. Така че не бихте ли могли, умолявам ви…

Вечният император се примири и тръгна към портала. Искаше да приключи по-бързо, затова ускори крачка и гурките заподтичваха подире му на късите си крачета.

Щом се приближи, малобройната тълпа избухна във възторжени приветствия и Императорът, който беше прекалено добър професионалист, за да си позволи да разочарова посрещачите, изписа на лицето си възможно най-императорската си усмивка и започна да се ръкува с всеки поред. Не пропускаше да попита всяко от създанията за името му, докато стискаше протегнатата му ръка със своята дясна и го хващаше за лакътя с лявата. Предназначението на подобно ръкуване беше да даде израз на топлите му чувства и същевременно да използва лакътя, за да поотмести деликатно поредното създание встрани, докато издърпва ръкуващата се ръка и пристъпва към следващия, за да стисне неговата.

Беше подминал вече около една трета от редицата, когато се приближи до мъж с бледо лице и прекалено светли очи. Осведоми се за името му и пристъпи към церемонията по ръкостискането. Не успя да схване притесненото в отговор измърморване, за да повтори името му, така че само се усмихна още по-широко и се опита да изтегли ръката си, за да продължи нататък.

Но мъжът не го пускаше.

Вечният император успя само да се запита какво не е както трябва — и видя появилия се в другата ръка на мъжа пистолет. И вече се дърпаше назад, опитваше се да се измъкне, но не успяваше да се освободи, а пистолетът не спираше да трещи и той вече знаеше, че е ранен, но не чувстваше абсолютно нищо освен някаква тъпа болка в корема и…

Гурките вече се бяха нахвърлили върху Шапел със смъртоносните си кинжали, но макар и мъртъв, той продължаваше да натиска спусъка и пистолетът продължаваше да щрака с празен пълнител. Всичко стана толкова светкавично, че тълпата започна да проумява истинския му ужас чак след миг. И се надигнаха първите писъци.

Танз Суламора остана за миг вцепенен, потресен от близостта си до нечуваното насилие — въпреки че то беше негова лична заслуга. След това се извърна и се свлече на колене до трупа на Императора.

На парадната униформа на Императора имаше само едно незначително кърваво петънце, където бяха проникнали куршумите, и за момент Суламора изпита колебание дали изобщо е ранен.

Минута по-късно притесненията му се стопиха. Вечният император беше мъртъв.

След което Личният съвет извади жокера от колодата на Императора.

Имплантираната в тялото му бомба експлодира. Грандиозността на взрива беше запланувана преди хиляди години. Суламора умря. И гурките. И ридаещата тълпа. И всички, и всичко в диаметър точно една осма от километъра.

Чудновати неща се случват при всяка експлозия, тъй че тази не беше никакво изключение. Седмица по-късно един служител от лабораторията по патология намери лицето на Шапел. Това беше всичко — само лицето му. Върху него нямаше никакво петънце или белег.

Лицето на Шапел се усмихваше.

Махони притисна палец върху сензора за отпечатъци и вратата на кабинета на Вечния император се открехна със съскане. Той се поколеба, преди да влезе. Вероятно влизаше за последен път. Твърде малко бяха създанията, които сензорът би пропуснал, и през следващите един-два часа Махони все още щеше да е едно от тях.