Алън Кол - Отмъщението на прокълнатите

Стен и Алекс стояха насред двора и слушаха генерала — с една звезда. Преливаше от гордост: и от себе си, и от бойците си.

И защо не, помисли си Стен, замаян от изтощение. След като спя непробудно поне половин година, ще го черпя една бира. Всъщност защо да не купя на всеки толкова, колкото може да излочи? Или всичко останало, което им се прииска, коригира се. Тъкмо се обръщаше към Килгър, за да му предложи да си потърсят местенце да се проснат по гръб… и в този момент прикладът на пушката на шотландеца го чукна по рамото.

Старши капитан Ло Прек се беше прицелил много старателно. Беше последвал нападателната вълна към Колдиез, без никой да го попита какъв дявол търси тук.

Намери си стрелкова позиция и зачака. Възможно беше Стен да е и вътре, и вън. Но беше сигурен, че ще дочака шанса си.

Не обърна никакво внимание нито на гибелта на бойците на Вихман, нито на победата на имперците. Това нямаше нищо общо с неговата лична война.

И в този момент беше възнаграден — зърна далеч долу мъжа, убил брат му.

Щом мерникът му засече Стен, сърцето му се разхлопа и той се прицели; знаеше, че разполага с възможността да стреля само веднъж.

Стен и гвардейският генерал се проснаха на земята, докато Килгър изстрелваше оглушителен тракащ откос, който раздроби витража на катедралата над главите им.

Килгър свали пушката.

— Какво… — почна Стен.

Алекс посочи с дулото.

Някакво тяло се провеси от витража и увисна безжизнено.

— Шибано снайперистче — изсумтя Килгър.

Стен се изправи. Това беше краят. За него войната най-после беше свършила.

По-късно екип таански чистачи под разпореждането на имперски санитарни специалисти свали трупа на старши капитан Ло Прек, натовари го на една гравшейна и го откара извън града. Беше кремиран заедно с няколко хиляди други не по-малко анонимни трупове.

И войната приключи.

Документът за капитулация бе малко мръсно листче. На него бяха надраскани съвсем малко думи, тъй като нямаше никакви условия. Капитулацията беше безусловна.

От момента на подписването и приподписването му таанците ставаха зависими от милосърдието и благосклонността на Вечния император.

Документът се мъдреше върху малка, покрита с ленена покривка масичка. Зад нея се беше настанил Йън Махони, представител на Императора и новоназначен генерал-губернатор на доскорошната Таанска империя. Масичката и столът бяха единствената мебелировка в пустата централна банкетна зала на „Нормандия“.

Тъкмо в тази зала бе станал инцидентът, поставил началото на войната. През онзи ден тя беше претъпкана с маси, отрупани с деликатеси, на които да се наслади каймакът на таанската дипломация. Тъкмо тук и тогава предстоеше да бъде подписан съвсем друг документ: Декларацията за мир. Тогава присъстваше и самият Император. Но събитието приключи с убийство и оттеглянето на двата лагера.

Сега Императорът не се виждаше никъде. Преднамереното му отсъствие беше пресметнат акт за подчертаване на таанското унижение. Вместо него тук беше Махони с двамата си главни адютанти, изпънали се от двете му страни, а покрай стените на залата стояха прави върховните офицери на флотите и армиите на Императора.

В другия край на залата, отчасти прикрит зад набързо провесена завеса, един риалити-екип заснемаше събитието и го излъчваше из цялата Империя.

Централният портал се отвори със съскане и през него пристъпи полковник Пастур. Беше единственият оцелял член на Таанския върховен съвет. След броени минути щеше да стане просто гражданина Пастур. Императорът беше издал указ, че след подписването на капитулацията всички чинове и звания в Таан се анулират.

Пастур тръгна в дълъг бавен марш към масата, следван от още двама таанци. Единият беше облечен в опърпаната униформа на митнически служител. Другият носеше униформата на пощенски чиновник. Това бяха най-висшите таански служители, които успяха да открият. Самият Пастур, според настояването на Императора, беше облечен в цивилни дрехи.

Пастур спря точно пред масата. Единственото движение в залата беше повдигналата се глава на Махони. Двете му очи пробиха Пастур като свредели изпод рунтавите свъсени вежди. Пастур се поколеба, несигурен какво да направи. Помисли за своя народ, който го наблюдаваше по екраните, издигнати от имперците по площадите на всички големи градове. Много добре разбираше, че е натоварен с отговорността да понесе унижението от тяхно име. Но какъв бе размерът на това унижение?