Алън Кол - Отмъщението на прокълнатите

Промъкването на първо множествено в разговора разтревожи и без това притеснения Стен.

— Моля за извинение, сър — обади се той, — но не съм съвсем сигурен с какво бих могъл да бъда полезен във всичко това.

Императорът махна пренебрежително с ръка.

— Това не е твоя грижа. Набелязал съм някои идейки. Доста приятни.

— Не става дума за това — продължи Стен. — И освен това в никакъв случай не искам да демонстрирам неблагодарност. Но… — Той се поколеба, но реши все пак да рискува. — Разбирате ли, имам съвсем сериозни съмнения относно това къде точно бих искал да съм през тези следващи петдесет-шейсет годинки. А и в момента военщината нещо не ме привлича. Както сам се изразихте, изпитвам болки в задника — независимо, че моят не е царствен.

Императорът се изкикоти.

— И какво си намислил?

— Не съм съвсем сигурен — отговори Стен. — Понатрупали са ми се доста отпуски. По всяка вероятност поне две-три годинки, ако ги събера накуп. Минава ми през ума дали да не се поразшетам и да видя какво става по широкия свят.

Императорът го изгледа продължително. След това се усмихна и поклати глава. Вдигна чашата си в безмълвна наздравица. Аудиенцията беше приключила. Стен докапчи стрегга, изправи се, остави чашата си и отдаде чест на Императора с надеждата, че му е за последен път. Императорът отвърна на поздрава с цялата възможна официалност. А после каза:

— След половин година ще ти писне. Дотогава ще се прибера. Потърси ме.

Убеден, че сметките на Императора са погрешни, Стен се обърна кръгом и излезе.

Вечният император изтрополи по подвижната стълбичка на „Нормандия“, плътно заобиколен от телохранителите си. След последното стъпало спря и си пое с облекчение дъх. В съответствие с неговите заповеди на Соуард, централния космодрум на Първичен свят, нямаше никакви възторжени тълпи. Вместо тях го очакваше единствено личната му гравшейна и ескортът, за да го отведе в мрачните му импровизирани покои под развалините на Аръндел.

Крайно време беше да направи нещо по въпроса. Да даде едно рамо на възстановителната програма. Не помпозността и разкошът му липсваха, а грижливо изграденият уют и преди всичко уединението. Просто да остане за малко насаме с някой от налудничавите си проекти — като преоткриването на лака, който Страдивариус използвал за цигулката си — би било колосално облекчение.

В момента имаше усещането, че ако само още едно създание поиска съвет или му струпа проблемите си, ще се сгромоляса на земята и ще се разридае. Цялата работа беше там, че императори, които си позволяват да хленчат на публични места, никога не са вечни. Но въпреки всичко му се искаше да направи точно това. А имаше и усещането, че лицето му неочаквано ще се свлече ката маска, която непрекъснато се хили срещу камерите, и че пръстите му вече кървят от ръкостискания с безконечно множество благодарни поданици. Всички се надпреварваха презглава да му обяснят колко голям герой е.

Припомни си за един друг герой и се подсмихна. След едно решително сражение един от сътрудниците на този мъж му казал какъв велик герой е станал. Разбира се, потвърдил героят. Но ако бях загубил, щях да съм най-великият престъпник в нашата национална история. Как ли му беше името? Кой знае. Май нещо прусашко. Майната им на шибаните герои.

Вечният император се стегна и закрачи към грава. Допреди няколко години би потънал в блажен сън, докато стрелката на часовника не направи три-четири пълни оборота, след което да надене самоличността си на Рашид и да се отдаде на томителен запой в „Ковенантер“, след което да се изчукат с Яниз 12 12 В трета книга („Дворът на хилядата слънца“) е преведена като Джанис. Бел.Mandor. както в доброто старо време. Но „Ковенантер“ го нямаше — заради едно предателство. Както и Яниз. И все по негова вина, по дяволите! Тъкмо той беше позволил всичко да рухне.

Майстор на подмолността. Ба! Може би тъкмо това ти е проблемът, инженер Рашид. Адски шибано комплицираш всяко шибано нещо. Дръж се като глупак, по-простичко… и много хора може би все още щяха да дишат, вместо да са мъртъвци или — още по-лошо — да възхваляват името ти коленопреклонно.

Докато крачеше към грава, Вечният император усещаше бремето на всяка от своите над три хиляди безкрайни години. В този момент забеляза ухиленото лице на Танз Суламора и изпъшка… и едва не изпъшка повторно, когато Танз протегна ръка, за да се здрависат. Вместо това я пое… деликатно.