Алън Кол - Завръщането на императора

Вяло си помисли, че това наистина ще се окаже такова приключение, каквото Патипонг беше обещал, и зачака корабът да отлети от Йонгчукл.

Корабите не „ревяха“ в космоса, освен може би в старовремеските документални филми или в нескопосано направените живина. Но „Сантана“ правеше точно това. За миг и на него самия му се докрещя. Генераторите на Маклийн създаваха усещането, че „надолу“ е в десетина различни посоки, преди двигателите „Юкава“ да се включат. От мостика задържаха „Сантана“ на „Юкава“, докато корабът не напусна атмосферата. Ужасно хабене на енергия — но най-вероятно преходът към АМ2-гориво в атмосферата значеше сигурна гибел за тази развалина.

Комуникационната уредба изжужа.

— Готвач. Спри да се размотаваш. Офицерската вечеря да е готова до час. Екипажът ще яде малко след това.

Рашид отиде в кухнята, където го чакаше Моран. Забеляза, че помощник-капитанът носи огнестрелно оръжие.

Моран го заведе до складовото помещение, отключи го и му каза да си избере, каквито продукти пожелае.

— За колко души готвя?

— От тези припаси — за мен, капитана, главния инженер. Припасите за екипажа са извън кухнята. Храната трябва да е за дванайсет души.

Рашид не се изненада, че припасите в заключения склад се различават от тези в хранилището за екипажа. Офицерските дажби бяха по стандартите за корабите, но за екипажа имаше само дълготрайни войнишки припаси, изостанали кой знае откога — ако ги дадат на военните, те със сигурност биха се вдигнали на бунт. Да. Плачеха за метеж.

Рашид се опита да скалъпи няколко менюта от продуктите, с които разполагаше. Беше гений в умението да сготви нещо прилично от всеки дракх, който му даваха. Гений да, но не и бог. Подправки? Някаква синтетична течност с вкус на сироп. Сол… и тези стари военни дажби май бяха обработени със сол. Всичко останало отдавна беше изгубило вкуса си.

Забърка различни видове храни в каша, която се надяваше, че може да мине за яхния, постави я на котлона и приготви вечеря за офицерите.

Оказа се, че не е необходимо да полага особени усилия. Джарвис се беше оттеглил в каютата си, за да се награди за успешното извеждане на „Сантана“ от атмосферата. Моран механично поглъщаше храната, докато си играеше със салфетката. Главният инженер, мрачна жена на име Д’вийн, изгълта половината от порцията си и изчезна в машинното отделение. И тя като Моран беше въоръжена.

После трябваше да нахрани екипажа. Оказа се, че няма нужда.

Поне за шест вахти моряците нямаше да изтрезнеят достатъчно, за да се появят на масата.

Така че Рашид прекара времето си в чистене на кухнята и в мислене. Какво правеше тук? И по-важното, защо му се струваше, че е на правилното място? Не можеше да каже. Почисти кухнята. Моран отхвърли молбата му да облече скафандър, да изтегли атмосферата и да остави боклуците да изчезнат във вакуума.

— Първо, не знам дали скапаната клапа работи. Второ, не искам да рискувам нарушения в целостта на корпуса. Трето, няма гаранция, че ще успеем да се херметизираме успешно, след като приключиш. Четвърто, никой не се интересува от тази работа. Пето, затрупан съм с достатъчно дракх, за който да мисля. Махни се от мостика ми. Следващия път няма да си тръгнеш жив.

Рашид схвана.

На вечеря Моран неохотно похвали готвача. Ястието пред него беше по-хубаво от обичайното. Рашид откровено призна, че е използвал някои нови подправки. Глюкоза, ацетонови съединения, минерали, мазнини, креатин… Моран му нареди да млъкне, преди Рашид да успее да спомене пикочната киселина.

Екипажът беше изтрезнял достатъчно, за да се съсредоточи в новия си враг: Рашид. Нямаше какво да правят на кораба, освен да се молят да оцелее до кацането, където щяха да имат шанс да дезертират. Запечатан товар — щеше да донесе нови неприятности по някое време. Следващият, все още неизвестен космодрум? Щеше да е поредната забутана дупка — „Сантана“ поемаше само тези поръчки, които никой друг не желаеше да поеме, към светове, на които само най-отчаяните биха се приземили.

Офицерите? Джарвис беше или пиян и невидим, или пиян и видим, или трезвен с вид на призрак, прикован към собствения си мостик.

Моран? Оплачи се на помощник-капитана и се надявай все още да има някакви превръзки в онова, което наричаха лазарет. Рашид се възхищаваше — донякъде — на смъртоносната заплаха, която се излъчваше от Моран. Беше неспособен да издаде заповед, без да нанесе удар, а ударът винаги беше болезнен, достатъчно, за да причини агония за миг, час или ден, но недостатъчно, за да освободи човек от вахта.