Алън Кол - Завръщането на императора

Отиде до входната врата, прилепи се до стената, открехна и надникна навън. Виждаше само обсипания със сняг двор, сребрист на лунната светлина. Бе поставил отражателни устройства, скрити в няколко дървета наблизо. Огледа ги добре. Виждаше своя силует, който се подаваше през процепа на вратата. Но встрани от купола нямаше никого.

С чувството, че е безнадежден глупак, той измъкна миниуилигъна от скривалището му в една ниша близо до вратата, махна предпазителя и пристъпи навън.

Всичко изглеждаше нормално. Стен огледа всичко наоколо, милиметър по милиметър. Нищо смущаващо. Вдигна отново предпазителя. Беше така изнервен, че като нищо можеше да изпусне проклетото нещо и откосът да отнесе коляното му. И все пак старите навици умираха трудно, а понякога изобщо не умираха. Стен затъкна оръжието в колана си и заднешком се прибра в купола. Дръпна тежката врата и се обърна към огъня, докато инерцията я завърташе върху смазаните панти.

Застина.

Не беше доловил изщракването на ключалката, нито тъпия удар от затръшването. Навярно не беше дръпнал достатъчно силно. Да. Може би.

Изпъна пръстите на дясната си ръка. Мускулите, покриващи ножницата, която приютяваше хирургически имплантирания му нож, се свиха, и тънкото, смъртоносно острие се плъзна в дланта му. Пръстите му се сключиха около дръжката.

Понякога, за да се поддържа нащрек и във форма, Стен играеше една игра — представяше си, че зад него има някой. Дъхът на непознатия щеше да го издаде или някое дребно движение, прошумоляването на дрехите му. Но ако подобно нещо не се случеше, Стен трябваше да се осланя на указанията, които инструкторите от „Богомолка“ му бяха набивали в главата. Всяко ново присъствие променяше някак пространството. Изкривяваше го. Увеличаване на топлината. Изменение в налягането. Нямаше значение каква точно е промяната. Просто сетивата трябваше да я доловят.

Стен се завъртя и се гмурна настрани, за да избегне евентуален удар. В същото време замахна нагоре с ножа си. Острието беше с дебелина едва петнайсет молекули. Можеше да среже стомана, сякаш минава през масло. Плътта не можеше да окаже никаква съпротива. Ако нечия ръка насочеше оръжие към него, тя щеше да бъде прерязана мигновено. Щеше да тупне на пода под опуления поглед на притежателя си, докато кръвта шурти от срязаните артерии. Врагът щеше да умре за секунди.

Междувременно, докато падаше, Стен щеше да огледа за друго заплашително присъствие. Накъде щеше да се претърколи, зависеше от ъгъла на следващата атака, ако имаше такава.

Ножът изсвистя в празното пространство. Докато падаше, Стен си представяше първото убийство. Сетне второто. Още замахвания в празното пространство. Изправи се задъхан, с леко разкрачени крака. Взираше се в открехнатата врата. Разбира се, там нямаше никого. Ножът потъна обратно в ръката му.

Като се подсмихваше и клатеше глава, Стен се приближи към вратата, за да я затвори, дори се зачуди какво да си сготви за вечеря.

В мига, в който пръстите му докоснаха дръжката, вратата литна към него, блъсна го и го отхвърли назад. Той се опита да запази равновесие, но не успя. Когато се стовари на пода, се изви, за да освободи ръката с ножа. Сви се на кълбо и се претърколи настрани, отблъсна се от стената и се изправи. Замахна, преди ножът да се е открил съвсем.

— По дяволите, Стен! — изкрещя мъжът. — Спри.

Стен замръзна с отворена уста. Какво ставаше, по дяволите! Не можеше да бъде. Но беше…

— Стегни се, приятелю — каза бившият флотски маршал Махони. — По петите ми е отряд от „Богомолка“. И ако продължаваме да стоим тук, скоро ще сме трупове. Мърдай! Веднага.

И Стен го послуша.

Стен и Махони пропълзяха бързешком в тунела, който започваше от тайника зад камината и излизаше сред малка група дървета на около осемдесет метра от главния купол. Тунелът беше слабо осветен — умишлено. Имаше много извивки и завои — също нарочно. Чуваха как някой разбива камъните на камината, за да си пробие път към тях. Стен се опита да не мисли за месеците, които му бяха нужни, за да я изгради, нито за всичките тежки камъни, които беше пренесъл от брега на езерото.

Беше истински благодарен на боговете на параноята, които му бяха заповядали да построи таен проход, макар да изглеждаше напълно невероятно някога да му потрябва. Когато — не ако — ловците си пробиеха път, Стен и Махони щяха да са опасен дивеч за преследване. Тъмнината щеше да направи прицелването трудно, а многото завои и извивки — почти невъзможно. Те биха намалили и мощта на възможните взривове, а в тясното пространство численото превъзходство губеше предимствата си.