Алън Кол: Завръщането на императора

Мъжът се обърна и с бързи крачки тръгна през снега. Движеше се като танцьор при нулева гравитация въпреки привидно тромавото си тяло. Огледа терена напред и тръгна на зигзаг, без да се опитва да прикрие следите си. Нямаше време.

Понякога — без видима причина — избягваше малки неравности в снега.

Чу как другият кораб каца зад него, заледената повърхност изхрущя и се напука.

Отвъд дърветата мъжът съзря почти незабележимия хребет. Спря. Изсумтя разочаровано, пое първо в едната посока, после в другата. Но ниският хребет явно стигаше чак до далечния край на гората. По някаква причина мъжът смяташе, че пътят му е блокиран.

Люкът на другия кораб се отвори със свистене и седем силуета изплуваха от вътрешността. Новодошлите вече бяха сложили необходимата екипировка за този терен. Пръстите им се движеха в някакъв таен код. Най-накрая постигнаха съгласие и се устремиха в същата посока като първия мъж. Движеха се в груба V-образна формация, като най-високият вървеше начело. Плъзгаха се без усилие по снега на своите грависки и поддържаха бързо, равномерно темпо.

Ако някой ги видеше, едва ли би се заблудил за естеството на заниманието им. Това бяха ловци на хайка за едър дивеч.

Преследваният коленичи до една от преспите, свали ръкавици и започна да копае внимателно в подножието на хребета. Скоро юмруците му се превърнаха в тежки, тромави сечива. Спря за миг и с няколко удара възстанови кръвообращението в изтръпналите си длани. Онези зад него продължаваха напред.

Най-накрая в снега проблесна сребърна нишка, толкова тънка, че на изработката й би могъл да завиди всеки паяк. Снежен прашец беше полепнал отгоре й. Мъжът дъхна върху нея, изпускайки малко облаче пара, което я обгърна и мигновено замръзна. Когато реши, че е станала достатъчно дебела, извади малко, тънко устройство с едва видими клещи. Отвори задната му част с нокът и се разкриха няколко дупчици, програмирани за управление. Вкара карфица в няколко от тях, докато устройството не изписука, сигнализирайки, че е активирано.

Мъжът затвори капака, мълчаливо се помоли и бавно… много бавно… насочи устройството към нишката.

Лазерен изстрел разцепи мразовития въздух и проби снега на милиметри от едното му коляно. Мъжът потръпна, но се пребори с желанието да се отдръпне или да се разбърза. Знаеше, че ако сбърка, го очаква нещо далеч по-ужасно от обгорена дупка в тялото.

Трябваше да се добере до Стен, преди Стен да му е видял сметката.

Малките клещи се сключиха около нишката. Мъжът затаи дъх в очакване. Проехтя още един лазерен изстрел. Петата на едната му снегоходка експлодира, когато лазерният АМ2 снаряд се взриви. Най-накрая малкото устройство изписука в знак, че всичко е наред.

Мъжът се прехвърли през жицата към гората, докато стрелците се прицелваха отново. На мястото, където беше стоял допреди миг, зейна дупка, а снегът завря и се изпари.

След като плячката им изчезна, ловната дружина се понесе още по-бързо напред. Плъзгайки се покрай малките неравности, които тяхната жертва беше избегнала, те прескочиха жицата и се приземиха безшумно от другата страна. Водачът им махна с ръка и V-то се раздели. Ловците се разпръснаха и изчезнаха между дърветата.

Стен сновеше нервно из стаята. Беше неспокоен. Взе една древна книга с кожена подвързия и се вгледа в заглавието. Не му говореше нищо. Остави я обратно на масата. С широка крачка стигна до камината и разбута дървата, докато пламъците не се разгоряха силно. Все още му се струваше хладно, затова добави още един дънер в огнището.

Имаше нещо нередно, но не можеше да определи какво. Продължаваше да се взира в мониторите на охранителната система, но всички светлини бяха зелени. Защо го мъчеше чувството, че го мамят? Косъмчетата по врата му настръхнаха. Част от съзнанието му казваше, че се държи като дете: страхува се от тъмното и подскача при всеки шум. Не обръщай внимание, нашепваше му разумът. Но тънкият и пронизителен глас на инстинкта за самосъхранение продължаваше да пищи.

Стен превключи контрола на мониторите на ръчно сканиране. Все още зелено. Провери сектор след сектор. Нищо. Отвратен от себе си, той превключи пак на автоматично сканиране. Само за миг лампичките като че ли примигнаха в жълто, после отново засветиха в зелено. Какво ставаше? Стен включи отново на ръчен контрол. Зелено, по дяволите! Обратно на автоматичен. Този път нямаше жълто потрепване — лампите останаха смарагдовозелени през цялото време. Сигурно му се бе привидяло.