Алън Кол: Завръщането на императора

Освен това офицерът бе добавил забележка: „Не се наблюдават високоразвити същества“.

Планетата беше регистрирана като Проучен свят XM-Y–1134. И за неколкостотин години това беше единственото й име — въпреки че едва ли някой беше питал за него.

По-късно бе получила по-подобаващо име от един неуморен предприемач, който си бе построил имение в зоната с умерен климат, а после дори се бе заиграл с идеята да превърне мястото в екзотичен резерват. И за тази цел бе построил космодрум, снабден с най-новата техника. Дали идеите му са били осъществими, никой нямаше да узнае. Предприемачът бе загубил състоянието си и беше застигнат от загадъчен и особено трагичен край.

Но това не направи никакво впечатление на планетата. Тя си се търкаляше по своята орбита, както бе правила няколко милиарда години. Повърхността й биваше ожулвана от космически отпадъци на всеки неколкостотин милиона години — което водеше до изчезването на прекалено размножилите се форми на живот и даваше шанс за появата на нови видове.

Името на планетата беше Малък мост 1 1 В предишната книга името е транслитерирано — „Смолбридж“. Бел.Mandor. . Основанията да бъде наречена така бяха погребани заедно с предприемача и неговата самонадеяност.

Стен харесваше планетата. Беше прекарал повече от пет години в изследване на плажовете, тресавищата, широките равнини и пустини, горите и ледените шапки на полюсите. Понякога с ентусиазирани приятели, понякога сам. Бе преживял няколко приключения — и повече от няколко тайни срещи с красиви жени. Но нищо дълготрайно. Не беше намерил никоя, която да може да се сравни с твърдата като стомана Бет от неговата младост. Или с непреклонната Лайза Хайнис. Или с избухливата комарджийка Сейнт-Клеър 2 2 В предишната книга името е „Сен Клер“. Бел.Mandor. .

През последната година се бе оставил на течението. Изпадна в мрачна депресия, от която не можеше да се отърси.

Когато здравият разум надделееше, Стен сякаш се пробуждаше. Започваше да се упреква. Наричаше се с всякакви обидни имена.

Разполагаше с всичко, което едно същество би могло да желае, нали? Циганката Айда, старият му партньор от „Богомолка“, се беше погрижила за това. Той и Алекс Килгър бяха напуснали таанския военнопленнически лагер с богатство, което надминаваше и най-смелите им мечти. Докато бяха в затвора „Хийт“, Айда беше влагала техните нарастващи заплати в поредица от успешни инвестиции, в резултат на което при излизането си бяха получили цяло състояние.

Освен с пари Килгър се беше сдобил и с най-модерното имение на родния си свят Единбург.

Стен пък си имаше собствена планета.

Хиляди благодарности, Айда. Но сега какво?

Стига, нямаше смисъл да вини ромката. Както Махони би казал: „Не разливай млякото, което ти дава кравата.“ Махони би напомнил на Стен, че го е измъкнал от индустриалния свят на Вулкан — докато беше все още млад отреп, спасил се на косъм от прогаряне на мозъка. Махони би се намръщил и припомнил на Стен, че е изпълзял от калта и е минал през какво ли не, за да се издигне от прост пехотинец до сеещ смърт агент на „Богомолка“, до командир на личната охрана на Императора, до герой от Таанските войни, за да стигне най-накрая чин адмирал. Би споменал за кръвопролитията, за които Стен беше лично отговорен, и би му казал, че все още е млад и само трябва да се стегне и да се захване отново за работа.

Но Махони беше мъртъв.

Старият господар на Стен, Вечният император, щеше да се пошегува с него, да му налее двоен стрегг, от който очите му щяха да кръвясат, и да го изпрати да нападне подходящ враг. Нямаше голямо значение кой ще бъде врагът. Достатъчно беше да знае, че е заплаха за мира и сигурността на цялата Империя, процъфтявала в продължение на почти три хиляди години.

Но и Императорът беше мъртъв.

При последната им среща Стен бе заявил, че се отказва от военната кариера, въпреки обещанията за нови почести и важната работа, която му предстоеше след потушаването на Таанския конфликт, за малко не довел до съсипването на Империята.

Смръщен, Вечният император беше отбелязал, че Стен е просто уморен и това е напълно разбираемо. Нареди му да го потърси, когато мирният живот му омръзне. Смяташе, че това ще стане след не повече от шест месеца.

Оказа се обаче, че това е един от онези редки случаи, в които Вечният император грешеше. Почти целите тези шест месеца Стен прекара в безметежно излежаване в своето имение в Малък мост, галеше извивките на голото тяло, сгушено до него, и прошепваше на липсващия си господар: „Няма начин“.