Алън Кол: Завръщането на императора

— Погледни в каква каша сме се забъркали — продължи Императорът, сякаш не беше имало прекъсване. — Съществата умират от глад. Милиони са безработни. Почти всяко правителство, на който и да е свят, е на път да се срине. Дори бързото възстановяване на доставките на АМ2 ще се окаже кошмар. А какво да говорим за всички други неприятности, които ни очакват. Как да се справя с всичко това без помощ?

Стен поклати глава. Не можеше да отговори.

— Тогава защо си толкова изненадан, че каня някой като теб — опитен човек, с години обществена служба зад гърба си, както сам каза — да ми помогне? Къде другаде да намеря такъв опит?

— Да, сър — каза Стен. — Разбирам ви, но…

— Никакво но, млади Стен — прекъсна го Вечният император. — Виж, не те моля заради себе си. Моля те от името на Империята, която ти спаси. Как е възможно да откажеш? Кажи ми. Погледни ме в очите. Не бързай да отговаряш все още. Забрави за корпус „Меркурий“. Имам по-добра идея. Ще те направя главния си помощник при разрешаването на проблеми и ще ти дам някаква засукана и всяваща респект титла. Ще ми помагаш да се оправям с държавните глави, със заплетените преговори и с всякакви кризисни ситуации. А като първа задача искам да ми помогнеш с Бор. Да направиш нещо специално за тях. Те са сред най-верните ми поданици. Дължат ти много, ако правилно си спомням.

— Да, сър — отвърна Стен.

— Така. Те ще организират голямо празненство в купа Лупус. Ще почетат завръщането ми и победата над онези глупаци, които си въобразяваха, че могат да ми бъдат врагове. Ще отидеш там от мое име. Във Вълчите светове. Бъди мой представител на церемониите. Не мога да се сетя за друго същество, което ще оценят по-високо. А ти?

— Не, сър — каза Стен. И след като го изрече, разбра, че е обречен.

Вечният император беше прав. Нямаше начин да му откаже — нито това, нито останалото, което щеше да поиска.

На корабите на Бор честванията на победата продължиха по целия път към купа Лупус.

Синд бдеше над Стен. Той се присъединяваше към всички тостове и празненства и не изоставаше от приятелите си пиячи, Алекс и Ото. Но и в опиянението лицето му ставаше безизразна маска. Синд вече го познаваше по-добре. Можеше да долови, че в ума му бушува буря — но каква точно, нямаше представа.

Видя го да трепва веднъж при вдигането на наздравица за Вечния император и да поглежда към портрета в банкетната зала на кораба. Гледа го дълго, после поклати глава и пресуши чашата си. Минута по-късно вече се смееше и разговаряше шумно с приятелите си.

Но Синд щеше да запомни този поглед и да се чуди какво ли точно се върти в главата на Стен.

Малперин и Ловет бяха в затвора на борда на личната яхта на Императора, „Нормандия“. Той изглеждаше като доста удобен апартамент, но вратите бяха заключени и охранявани, всеки предмет, който би могъл да се пригоди за оръжие, беше махнат, а сензори следяха всяко тяхно движение.

Унесът, в който бяха потънали, когато Стен ги плени, беше започнал да преминава.

Беше им казано, че ще бъдат съдени. На Нютон. Щяха да им предложат най-добрите адвокати в Империята и необходимото време да подготвят защитата си.

Предпазливо, като внимаваха за следящите ги устройства, двамата обсъждаха какво да правят, каква защита да използват. Служеха си със завоалирани изрази, както бяха планирали, и шепнеха.

Някога бяха шестима — решени да докопат най-върховната власт. И за миг я бяха държали в ръцете си.

Сега… трябваше да спрат да мислят за смъртта и за затвора. Животът е, за да се живее, каза Малперин. Ловет успя да се усмихне леко.

Отвън се почука и вратата на отсека се отвори.

Влезе мъж. Нито висок, нито нисък, изглеждаше в добра физическа форма. Носеше скъпи цивилни дрехи. Не беше красив, не беше и грозен.

— Благородни същества — каза той тихо, — назначен съм за ваш спътник и помощник за съдебния процес. Името ми е Венло.

Махони се втурна в частния кабинет на Вечния император, като ругаеше невъздържано. Държеше фиш в треперещата си ръка.

— Лорд Йън. Какво е станало?

— Някакъв проклет дракх на „Нормандия“. Играе си на Бог! Затворниците са успели да избягат от затвора си. Стигнали са до спасителна капсула. Готвели се да влязат в нея. Офицерът по сигурността се е опитал да ги задържи, но е бил принуден… „да стреля, докато те се опитвали да избягат.“ По дяволите, проклетият глупак не може да даде дори смислено обяснение. Ама че работа. Стен със сигурност ще убие проклетия идиот, но аз мисля да го изпреваря. Пресвета майко на гравислед! Ще разпъна на кръст нещастника. Ще го повия с червата му — спря за миг. — Не мога да повярвам, по дяволите!