Алън Кол - Завръщането на императора

Алекс можеше спокойно да подбира. И той го направи.

Стен мечтаеше за десет хиляди съдебни пристава и се надяваше на пет хиляди. Алекс пък можеше да събере сто хиляди. Би могъл да си позволи това разточителство.

Парите? Никакъв проблем. Ако трибуналът не успееше да предизвика падането от власт на Тайния съвет, цялото му имущество щеше да е абсолютно без значение, ако му се наложи да бяга по спешност.

Гориво за бойни кораби? Килгър имаше цял „влак“.

Можеше да напълни наличните кораби догоре и да обещае следващи редовни доставки.

За някои от кандидатите имаше дори по-съблазнителни предложения, отправени тихомълком и на четири очи: Ако Тайният съвет се сгромоляса, Имперските военни сили щяха да се нуждаят от преструктуриране. Корумпираните, некадърните, както и участвалите в чистките щяха да бъдат премахнати. Но Империята не можеше без армия. Алекс заявяваше, че, честно казано, няма точна представа каква ще бъде тя. И остави тази мисъл да повиси.

Той се изправи на рампата на флагманския кораб на Айда и огледа армията си.

Ясно се виждаха опърпаните униформи и окъсаните цивилни дрехи, които повечето носеха. Но не можеха да се различат измъчените, гладни лица.

Редиците от войници и корабите зад тях бяха безукорно подредени като гвардейска част при официална проверка.

Облечи ги в подходящи дрехи, каза си. Дай им знаме, което да ги води, и ги поведи на война с хартиени куршуми. Не е ли щастие?

Как да ги нарече? Килгъровите… убийци? Не, твърде шаблонно. Пичове? Глупаво. Клика? Слабо. Килгъровите шпиони? Ала само някои от тях бяха бивши възпитаници на тайните служби. Аха. Килгъровите мрънкачи в поли.

Даде заповед и загледа гордо как „неговата“ армия, която така и нямаше да узнае името си, се качва в корабите и се подготвя за излитане.

Ето че беше станал генерал.

И харесваше ли му?

Внезапно беше осенен от видение за съдбата на тези войници. Покосени от смърт — бавна или бърза. Разкъсани тела, обезобразени, неразпознаваеми. Ослепени. Осакатени. Умопобъркани.

После още едно видение: видя ги като цивилни — банкери, фермери, работници, как вървят по улиците, как работят във фабриките, влизат в домовете и кръчмите на огромните владения, които господарят Килгър притежаваше, но по някаква причина така и не успяваше да разпростре влиянието си над целия Единбург.

Това беше по-хубаво. Далеч по-хубаво.

Отговоря на малкия ти въпрос, нали, помисли си той. И нареди на дежурния офицер да затвори кораба и да се приготви за излитане.

Никой от привържениците на Култа към Вечния император не знаеше как точно са се е разпространила новината. Но в хилядите сборни зали на поне толкова на брой светове всички вече знаеха.

Беше им оказана голяма чест.

Един от членовете на Тайния съвет се бе присъединил към истинската вяра. И той беше не само управник, но и същество със забележителен интелект.

Обаче беше изчезнал. Така и не бе дадено никакво обяснение. Не че Кес се беше появявал редовно във видеообръщенията на Съвета, но сега останалите се държаха, сякаш просто не беше съществувал.

Обяснението беше просто.

Могъщият Кес беше видял светлината. И за награда беше взет телом, за да общува със Свещените сфери като самия Император.

Кес — вече си даваха сметка за това — нямаше да се завърне, както и неколцината светци, удостоени с подобна награда. Никой от тях, в крайна сметка, не беше самият Император.

Изчезването му беше събитие. Кес щеше да бъде причислен към Благословените.

Но най-важното беше друго. И всички го усещаха.

Моментът настъпваше. Императорът щеше да се завърне скоро.

Те се подготвиха. За какво, не знаеха. Не знаеха дори дали услугите им ще бъдат потърсени.

Но — дори да е така, нека всеки от нас да има възможност да служи, молеха се те — и се подготвяха.

— Извинете.

Не прозвуча като извинение, а по-скоро като заповед. Стен вдигна очи към библиотекаря.

По-странен не беше виждал. Не че библиотекарите се деляха на някакви физически архетипи. Но нехарактерен за тях беше силният загар, получен от престой предимно на открито, при патрулиране на крак. Нито пък повечето от тях имаха изранени и удебелени кокалчета. И със сигурност никой библиотекар не носеше твърди в предната част и меки при петата ботуши, нито колан с такава издайническа вдлъбнатина и охлузвания от кобур.

— Да? — каза Стен.

— Четете за Съвета, нали?

— Е, и? Да не е забранено? Няк’ъв вид нов закон, който са приели след кат’ съм станал сутринта? — изпелтечи Стен.