Алън Кол - Завръщането на императора

— Сигурен ли си — настоя той, — че не можем да ти дадем нещо повече?

— Може би — дойде отговорът. — Не съм сигурен. Но защо не се отпуснеш точно сега. Позабавлявай се. Ще те потърся.

Вечният император стисна ръката на един изключително доволен политик.

Ключът към Кралството не изглеждаше впечатляващ — но това бе умишлено. Беше малък спътник, един сред десетината по-малки и по-големи, които обикаляха около отдалечена гигантска планета. Системата беше забележителна поради две причини. Нямаше никаква търговска стойност и беше далеч отвъд най-затънтения край на вселената.

Спътникът беше изграден преди няколко века. За целта бе избран астероид с подходяща големина. Срещу заплащане космически екипи издълбаха тунели по предварително изработен план и прокараха кабели в тях. Сетне запълниха изкопите. Първият екип беше получил парите си с уведомлението, че са участвали в таен имперски проект. После докараха втори екип, за да построи малко подземно убежище и подземен док на няколко километра от него, отделен от убежището от висок хребет. В убежището имаше генератори, припаси и няколко сложни и трудни за описание комуникационни съоръжения. И на втория екип беше платено. С течение на времето онези, които бяха работили в екипите, някак придобиха впечатлението, че проектът се е провалил. Просто поредният безрезултатен изследователски опит.

Роботи-тласкачи преместиха астероида на определеното за него място около газовия гигант и го нагласиха на орбитата му. По-късно бяха изпратени екипи на „Богомолка“, за да поставят различни охранителни сензори из системата. На тях не беше казано за съществуването на астероида.

Имаше още четири други „ключа“, разпръснати из вселената, местоположението им беше известно само на Вечния император. Предназначението им беше едно и също.

Датчиците бяха програмирани да пропуснат само Вечния император и за целта съдържаха всевъзможни скенери за определяне на ДНК, отпечатъците от пори, дори включваха биометричната класификация на Бертийон. Ако някой друг проникнеше в убежището, комуникационните уредби щяха да се разтопят в неразпознаваема купчина метал.

Те бяха свързани с кораб, някъде в… друго пространство… и с роботизираните минни и фабрични кораби около него. При подаден сигнал разпоредбите, издадени от кораба, щяха да се променят. Зареждането с АМ2 щеше да започне.

Дългите влакове от роботизирани „танкери“ също можеха да се контролират от спътника. При дадени обстоятелства, като например инцидентната смърт на Вечния император, те можеха да бъдат прехвърлени към уговорените складови светове. Или, при други обстоятелства, другаде. За да награди верните и да накаже неверните, или обратното, в зависимост от преценката на Вечния император кой е най-бързият и плавен начин да си възвърне контрола.

Вечният император навлезе бавно в системата. Не бързаше особено. Непрекъснато поглеждаше сложните приемници, които бе поискал да бъдат инсталирани на кораба, даден му от благодарния Кенна. Ако който и да е от сензорите покажеше, че в системата е навлязъл някой — заблудил се миньорски кораб, сонда или скитаща се яхта, — имаше само един избор. Веднага да спре и да се отправи към друг от спътниците, който му се стореше най-подходящ за втори команден център.

Разположените извън системата датчици не отчитаха нищо нередно. Императорът рискува дъговиден полет над системата. Отново нищо. Той навлезе отново в системата и се приближи към газовия гигант. Сензорите не долавяха нищо извън обичайното.

Мина до спътника през полусферата, намираща се от обратната страна на убежището, и като прелетя ниско до повърхността, стигна до дока. Шлюзовете се отвориха — сензорите отново не показаха нищо тревожно — и той кацна.

Облече си костюма, увери се, че поддържащите механизми са включени, и се отправи към убежището.

Докато преполовяваше пътя към хребета, си каза, че е твърде параноичен. Не беше лесно наистина да остане незабелязан на свят с почти нулева гравитация. Нямаше желание да „изскочи“ в обсега на някой, който би могъл да чака в купола, или да се изстреля в орбита. Не само че щеше да стане за смях, но и би се превърнал в твърде лесна мишена, ако наистина имаше капан.

На неколкостотин метра от входа на убежището — пещера с плъзгащи се скали — той спря. Изчака шест пълни И-часа. Наблюдаваше. Нищо. Пътят беше чист.

Системите на костюма завиха, докато се опитваха да регулират температурата и да преработят потта, която се изцеждаше от тялото на Императора. Пръстите му неволно докоснаха гръдния кош. Под костюма, кожата и мускулите бомбата чакаше.