Джаки Колинс: Шансове

Джино грабна една ножица от плота за кроене и се втурна към стаичката.

Отвори вратата и видя Коста наведен върху масата, със смъкнати до глезените гащи, а брат Филипе, вече разгорещен, напиращ да вкара пениса си за пореден път в мършавото дупе на детето. Кучият син дори не обърна глава, изцяло отдаден на собственото си удоволствие. Той тласкаше толкова силно и дълбоко, че сигурно разкъса нещо вътре. И Коста диво изкрещя от непоносимата болка.

Джино се хвърли напред, без да мисли, и нападна брат Филипе. Ножицата разкъса сакото на едрия мъж и се заби в рамото му.

— Махни се от него, мръсно копеле, остави го на мира! — изкрещя той.

Изненадан, и то в мига преди да се изпразни, брат Филипе се опита да го отблъсне. Беше грешка от негова страна. Джино сякаш обезумя. Причерня му пред очите. Пред себе си не виждаше вече брат Филипе, а своя баща. Той беше виновен за всичко. Бягството на майка му. Побоите. Отвратителните сиропиталища. Плесенясалите едностайни апартаменти, които бяха единствените домове, които бе имал.

Крещеше и забиваше ножицата. Не спря, докато мръсният кучи син не се свлече на пода. После мъглата се разсея и погледът му се избистри. Но това, което видя, не изглеждаше никак добре.

Кери, 1913–1926

Беше лято, дълго, горещо филаделфийско лято. Лорийн Джонс седна в леглото, което делеше с шестгодишния си брат Лерой, миловидното й чернокожо личице беше мокро от сълзи. Беше само на тринайсет и беше бременна в осмия месец. Никой не знаеше за това, а и тя си нямаше никого, към когото да се обърне за помощ. Нямаше баща, нямаше и пари. Само майка й, Елла, кльощава и пропаднала жена, която продаваше тялото си, за да се снабдява с наркотици.

Лерой започна да бълнува и Лорийн отново легна. Сънят бягаше от очите й. На долния етаж „приятелите“ на майка й вече бяха пристигнали и в къщата кънтеше силна музика. Не мина много време и тя дочу познатите шумове. Пуфтене и стонове. Сподавени писъци и звук от плесници по човешка плът.

Тя натъпка ушите си с памук, затвори очи и силно стисна клепачи. Най-накрая, стори й се, че мина цяла вечност, Лорийн заспа.

Сънува кошмар… започна да се задушава… искаше да изпищи… Чуваше как пищи.

Изведнъж се разсъни. Някой наистина пищеше. Скочи от леглото и се втурна към вратата. Замириса й на изгоряло още преди да я отвори. След това стаята се изпълни с дим.

Димът я задави, но тя си наложи да избяга навън, защото проумя, че къщата гори. Пламъците вече пълзяха нагоре по стъпалата, а писъците, които идваха отдолу, смразиха кръвта й.

Макар да беше странно, тя не изпадна в паника. Сълзите продължаваха да се търкалят по бузите й, но тя знаеше много добре какво трябва да направи.

Върна се в стаята, затвори вратата, отвори прозореца и с викове привлече вниманието на хората, които се бяха насъбрали пред къщата. Да поемат Лерой! Грабна спящото дете от леглото и го хвърли от прозореца.

В мига, в който самата тя скочи от перваза, огънят изтръгна вратата от пантите и пламъците погълнаха стаята. Тялото й едва не се размаза върху плочника от страхотния удар и остана неподвижно сред локва кръв. Но тя намери сили в себе и прошепна на санитаря от пристигналата линейка:

— Спасете бебето ми… О, Господи, моля те, спаси бебето ми.

По пътя за болницата почина в линейката.

Санитарят уведоми младия стажант-лекар в спешното отделение, че момичето е бременно. И младият лекар, изпълнен с ентусиазъм и желание да помага, провери веднага има ли бебето все още сърдечна дейност. Имаше пулс, едва-едва доловим. Докладва случая на един от лекарите, който се съгласи да направи цезарово сечение на мъртвото момиче. Не мина и час, и бебето Кери се появи на бял свят.

Шансовете й да оживее бяха нищожни. Дробчетата й бяха недоразвити и едва можеше да диша. Акуширащият лекар заяви, че едва ли ще живее повече от едно денонощие.

Но Кери — медицинските сестри в отделението й станаха кръстници — се оказа жилаво бебе. Беше преживяла падането на майка си, защитена от околоплодните води, които бяха смекчили удара. Щеше да преживее и преждевременното си появяване на този свят.

Седмиците минаваха, а бебето сякаш се беше вкопчило в живота. И лекари, и сестри бяха учудени. След няколко месеца, през които ставаше все по-жизнена и по-жизнена, Кери се превърна в нормално, енергично бебе — и на практика толкова добре развито, че настъпи времето да я изпишат и да се раздели с грижовната обич в болницата. Имаше обаче само един проблем — нямаше кой да я вземе оттам.