Джаки Колинс - Шансове

— Не съм виновен аз — свиваше весело рамене в оправдание Като.

У тях нямаха душ, а в обществената баня на Сто и девета улица обикновено имаше опашка и се чакаше поне по два часа. Амбициите на Като се простираха до това да си намери момиче с баня.

Друг близък приятел на Джино беше едно високо момче на име Касари, но всички му викаха Пинки Банана заради големия му пенис, който наистина приличаше на розов банан.

— Изора ли я? — попита Пинки.

— Не можах да го дигна — отвърна Джино ухилен.

— Шибан лъжец… — измуча Като.

Всички те знаеха, че денят, в който Джино Сантейнджело се провали при свалка, ще бъде наистина един необикновен ден.

— Е, какво ще правим довечера? — попита Джино.

Тайфата се скупчи, последва неясна размяна на реплики, направиха се и някои предложения, но после всички се обърнаха към Джино, техния тартор.

— К’вото ти кажеш.

— Ще се позабавляваме! — реши авторитетно дилемата Джино.

Беше събота вечер, току-що се беше чукал с момиче и беше в прекрасно разположение на духа. Не му пукаше, че едва ли има повече от десет цента, че обувките му са скъсани и че приемните родители, при които живееше сега, ненавиждаха дори сянката му. Искаше му се да се повесели. Имаше право на това, не е ли така?

Тръгнаха към центъра на града — глутница плъхове с Джино начело. Той вървеше наперено, оттласкваше се на пети и пръсти с леко пружинираща и поклащаща се походка, като от време на време извиваше рамене наляво и надясно. Бяха осем гамени, които подсвиркваха и подхвърляха към минаващите момичета:

— Хей, сладурче, само да ми кацнеш!

— Глей, глей к’во маце! Направо ме опандизват за това, което си мисля…

Джино първи забеляза колата — дълга, лъскава бяло-кафява красавица, спряна сигурно за малко и — той направо не повярва на късмета им — с ключове на таблото. За секунди се натъпкаха в купето и бърз като светкавица Джино, зад волана, разбира се, запали и с форсиран двигател потегли. Откакто бе напуснал училище миналия месец, работеше при един автомеханик и доста се отрака с колите. Веднага откри, че е роден шофьор. Бърза смяна на скоростите и колата изчезна от мястото, където беше спряла. Изминаха без произшествия целия път до Кони Айлънд.

Крайбрежната дъсчена алея беше пуста. Откъм морето духаше силен, леден вятър. Но това нямаше значение. Затичаха като обезумели досами водата, крещяха и се смееха, правеха топки от мокрия пясък и се замеряха с тях.

Бяха лесна плячка за ченгето, което търпеливо ги чакаше до откраднатата кола с изваден пистолет.

За първи път Джино си имаше неприятности с полицията. Но той беше шофирал — факт, който с готовност си призна — и той отнесе пешкира. Изпратиха го за една година в Нюйоркския приют за сираци и малолетни закононарушители, чиято сграда се намираше в Бронкс.

Преди това Джино никога не беше затварян. Изведнъж се почувства изплашен и самоувереността му се стопи. Надзирателите — членове на религиозното братство, което поддържаше реда в приюта — бяха истинска напаст Божия. Съблюдаваха строгия правилник и следяха за дисциплината, но само през деня. През нощта обаче безнаказано издевателстваха над малките момчета. И горките хлапета нямаха възможност да се защитят.

Изпратиха Джино да работи в шивашкото отделение. Той намрази и работата, и работилницата. Брат Филипе признаваше като средство за възпитание единствено своя железен метър — всеки уличен в немарливост беше пребиван с еднометровата пръчка. Когато и редът на Джино дойде, брат Филипе му предложи с какво може да замени пердаха. Джино му се изплю в лицето. От този ден нататък не минаваха и три дни без побой.

Джино беше в шивашкото отделение вече шест месеца, когато там доведоха едно мършаво момче — сирак, ненавършил още тринайсет. Детето — на име Коста — беше лесна плячка за брат Филипе, който му се нахвърли, без да губи време. Хлапето се опъна, но това не му помогна. Останалите момчета безучастно наблюдаваха как брат Филипе разкрачва Коста като жаба в задната стаичка и прави с него такива неща, че детето крещеше все едно умираше.

Джино също не направи нищо. Измина месец и половина. Коста се топеше пред очите им. Беше си слабичък и недохранен още с идването, но сега остана само кожа и кости. Джино се опитваше да не се намесва. Ако не беше егоист, нямаше да оцелее.

Но един ден, когато брат Филипе за пореден път тръгна с Коста към задната стаичка, Джино не успя да се сдържи. Хлапето хленчеше и се дърпаше, но брат Филипе здраво го държеше, завлече го дотам и тръшна вратата. Откъм затворената врата веднага започнаха да се чуват болезнени викове, които прераснаха в писъци.