Джаки Колинс: Вендета: Отмъщението на Лъки

Да, тя беше отмъстила за всички тях и никога не бе съжалявала за това.

— С телефонните обаждания ли ще започнем? — попита Киоко, прекъсвайки мислите й.

Тя погледна часовника си. Вече минаваше десет часа, сутринта бе отлетяла, макар че тя беше станала още в шест. Взе списъка с обажданията. Киоко бе подредил имената по важност в ред, с който тя не беше съгласна.

— Знаеш, че по-скоро бих говорила с актьор, отколкото с агент — измърмори тя. — Свържи ме с Чарли Долар.

— Той иска среща.

— Защо?

— Не му харесвал плакатът на „Буря над реката“ за Европа.

— Защо?

— Каза, че са го направили да изглежда дебел.

Лъки въздъхна. Тези актьори и тяхното его! Нямаше край.

— Много ли е късно да го променим?

— Говорих с отдела. Може да се направи. Но ще е скъпо.

— Струва ли си, за да направим щастлива една суперзвезда? — в тона й се долавяше съвсем лек сарказъм.

— Ако ти наредиш…

— Познаваш философията ми, Ки. Карай ги постоянно да се чувстват щастливи и те ще се съсипят от работа, за да стане филмът.

Киоко кимна. Знаеше, че няма смисъл да спори с Лъки.

Лени Голдън мразеше гадостите, а най-лошото на това, да бъдеш филмова звезда, беше, че през половината време бе затънал до коленете в тях. Хората реагираха на славата му толкова смахнато. Или се влюбваха в него до уши, или го ругаеха до смърт. С жените беше най-зле. Още щом го видеха, си мислеха как да го свалят. И не беше задължително да е точно той — всяка филмова звезда би им свършила работа. Костнър, Редфорд, Уилис — жените нямаха предпочитания, щом ставаше въпрос за знаменитост.

Лени се бе научил да пренебрегва авансите им — нямаше нужда да гъделичка егото си с трупане на бройки. Имаше Лъки, а тя беше най-специалната жена на света. На тридесет и девет години Лени беше чаровен и привлекателен мъж със свой собствен стил. Имаше доста дълга тъмноруса коса и морскозелени очи, които гледаха прямо, а освен това тренираше всеки ден навън и поддържаше тялото си в отлична форма.

От няколко години беше станал звезда — което изненадваше най-вече самия него. Преди шест години още беше просто един от многото комични актьори, които биха приели каквато и да е работа, стига да припечелят някой долар. А сега имаше всичко, за което някога бе мечтал.

Лени Голдън. Синът на старата кримка Джак Голдън, добре познат в Лас Вегас, и на неуморната Алис. Или „Алис измамницата“, както беше известна тя в златните си дни на стриптизьорка във Вегас — „сега ги има — сега ги няма“.

Беше поел към Ню Йорк на седемнадесет години и бе постигнал всичко, без някой да му помага. Баща му беше починал отдавна, но Алис все още създаваше неприятности, където и да попаднеше. Вече шестдесет и седем годишна и потрепваща като избеляла звездичка, тя изобщо не искаше да се примири с остаряването и единствената причина да признава, че Лени й е син, беше славата му. „Омъжих се съвсем дете — разправяше тя на всеки, който би я изслушал, като трепкаше с изкуствените си мигли и кривеше силно начервените си устни в похотлива усмивка. — Родих Лени на дванадесет години!“

Беше й купил малка къща в Шърман Оукс, където тя бързо стана любимката на всички съседи. Беше решила, че щом никога няма да е звезда, най-добре е да стане врачка. Хитър ход засега, но това караше Лени доста да се срамува, защото тя най-редовно се появяваше по кабелната телевизия и дрънкаше какво ли не. Той тайно я беше кръстил „майка ми, устатницата“.

Понякога всичко това му изглеждаше нереално — бракът му с Лъки, успешната му кариера, всичко.

Облегна се назад в режисьорския си стол, присви очи и огледа снимачната площадка. Блондинка в рязан бански усърдно излагаше на показ значителните си достойнства. Няколко пъти се бе разходила пред него с единствената цел да я забележи.

Беше я забелязал много добре — беше женен, но не и мъртъв, а набиващите се на очи блондинки със знойни тела някога бяха неговата слабост. Малко преди това тя го бе помолила да се снима с него. Той й беше отказал учтиво — снимките с почитателки, особено с привлекателни, имаха гадния навик да свършват по страниците на таблоидите.

Тя беше схванала и се бе върнала след няколко минути с някакъв як културист, който не говореше английски.

— Годеникът ми — бе обяснила тя с ослепителна усмивка. — Моля ви!

Съгласи се и се снима с двамата.

Блондинката отново зави. Дълги крака. Закръглено задниче, поприкрито от почти несъществуващ бански. Твърди гърди с набъбнали зърна, които издуваха рехавата материя. Да я погледаш — в това нямаше нищо лошо. Да продължиш по-нататък — в това вече имаше.