Ърскин Колдуел: Пътуващият проповедник

— Ама ти проповедник ли си? — попита той разтреперан, като за първи път забеляза черния напрашен костюм, черната шапка и тясната, черна папийонка.

— Проповедник съм, да, проповедник съм — заяви Саймън, а веждите му се изравниха в права линия, която пресичаше на две лицето му. — Не вдигай ръка върху божия човек, Хори. Аз съм Саймън Дай.

Той посегна да ръгне Клей с вдървения си палец, но Клей отскочи извън обсега му.

— Е, тогава това е съвсем друга работа — каза Клей, като тръгна напред и го поведе към верандата. — Щом си Саймън Дай, това е съвсем друга работа, майка му стара. Чух името ти още там, под дървото, но не обърнах внимание. Много се радвам наистина, че ми го припомни. Аз си помислих, че е някой негодник, който се е довлякъл за беля. Но сега работата е съвсем друга. Тук си „добре дошъл“, като у дома си. Горд съм, че си при мене. Точно така е, въпреки че сам го казвам.

Саймън сведе поглед към него отвисоко, усмихна се и кимна с глава, за да покаже, че не е злопаметен.

— Страшно горд съм да те видя — каза Клей. — Смяташ ли да държиш проповеди тъдява?

— Точно това смятам — каза Саймън. Спря и отново се загледа надолу по пътя към негърските колиби. Негърката се беше скрила зад един завой на пътя. — Ще можеш ли да ме настаниш за известно време, братовчеде?

— Ще направя всичко възможно, майка му стара — каза Клей. — Вярно е, че нямам удобства. Само това, което виждаш.

— Няма значение — каза Саймън и сложи ръка върху рамената на Клей. — Не съм разглезен, освен когато става въпрос да се позабавлявам с момичета и жени. Когато човек иска малко почивка, за да се съвземе, той няма какво да придиря много. Стига му и това, с което се задоволяват обикновените хора.

— Само че — каза Клей — не знам дали би трябвало да го споменавам изобщо, но…

— Да не си помислил, че вече придирям, братовчеде — каза Саймън, като го потупа по рамото. — Досега не съм имал време и да се огледам.

— Само че, както бях почнал да ти разправям — вмъкна Клей, — може би тук не е точно мястото, към което си се запътил, защото да ти кажа истината…

— Хич да не те е грижа за това, Хори. Ако до утре сутрин не съм наясно за всичко наоколо, просто ще си взема багажа и ще продължа. Почти целия си живот съм пътувал и проповядвал и мога да намеря подслон там, където друг би видял само камениста земя.

Клей поклати глава, но примъкна стол за Саймън.

— Трудничко ще ти бъде тука — каза Клей, след като помисли малко. — По тия места не е имало свестен проповедник от не знам колко години, може би от десетина. Последният, за когото си спомням, казваше, че бил направил всичко възможно, но нямало полза. Когато ни напусна, той каза, че хората били потънали твърде дълбоко, за да им се помогне изобщо на този свят.

— Колкото по-грешни са, толкова ми е по-приятно — каза Саймън, вдигна крака на оградата и се облегна на стола. — Дошъл съм да ви освободя от греховете с проповед, а щем почна нещо, винаги го завършвам.

— С голяма работа си се нагърбил в такъв случай. Не познаваш хората в Роки Комфърт, както аз ги познавам. Родил съм се сред тях и все още съм един от тях. Щом става дума за грехове, няма друг в цяла Джорджия, който да се мери с нас. Това е божата истина, макар и аз да го казвам.

— Така е, защото никога гласът на Саймън Дай не е подплашвал греховната им природа — каза Саймън и поклати глава. — През целия ми живот на проповедник нито веднъж не са се оплакали от мене. Хората навсякъде разправят, че знам как да му вземам мярката на дявола и ако не умра преди това, ще го изгоня и оттука!

Клей погледна големите ръце и крака на Саймън, погледна и тялото му, дълго шест фута и осем инча. То се бе сгънало по средата, понеже беше стъпил на оградата.

— Аз самият не се нуждая чак толкоз от проповед, както някои други — му каза Клей. — Горд съм да го кажа. През последните седем или осем месеца, пък и повече, водя праведен живот. Никога преди, през целия си живот, не съм бил толкова добър, майка му стара. Не знам какво ме прихваща от време на време. Просто не ми се ще да бъда лош. Предпочитам да седя тука, на верандата, през пролетта и лятото, отколкото да ходя навън и да бъда лош.

— Всички са нечестиви — мрачно заяви Саймън.

— Всички ли? — попита Клей, като се поколеба за миг. — И ти ли?

Саймън се засмя и се обърна към Клей, сякаш се готвеше отново да го ръгне в ребрата. Клей отдалечи стола? си на още няколко инча.

— Аз съм Саймън Дай — каза той и изведнъж стана строг. — Господ няма нужда да се безпокои за мене. Той ме оставя с развързани ръце.