Лора Роуланд - Шинджу

Засега бе успял да избегне ареста. Следобедът преваляше и улиците постепенно се изпълваха с гуляйджии, празнуващи Сецубун. Но повишената бдителност на полицията беше явно осезаема — пазителите на реда оглеждаха всеки, сякаш търсеха някого. Него.

Сано прокара трепереща ръка по лицето си. Трябваше внимателно да планира следващия си ход. Не биваше да пилее нито миг от скъпоценната си свобода. Преди да намери трупа на Охиса, имаше избор, дали да се върне към стария си живот, или да продължи преследването на владетеля Ниу. Сега вече не можеше да загърби събитията от последните две седмици и мирно да се прибере вкъщи. Вече не можеше да потъне в удобна неизвестност, като избяга в някоя затънтена провинция. Доказването на истината вече означаваше начин да оцелее.

Шум от стъпки го изтръгна от мрачните му размишления. Предпазливо надникна и с облекчение видя, че приближава не някой дошин , а мъж в пищно лилаво наметало и странна плоска шапка на главата. Очевидно пиян, той вървеше на зигзаг по улицата в посока към тоалетните. Сано забеляза, че всъщност това на главата му не е шапка, а маска, повдигната, за да не му пречи. Когато мина край него, с две резки движения Сано грабна маската от главата му и дръпна наметалото от раменете му.

— Ей, ти какво… — мъжът се завъртя и се строполи по задник.

Сано мушна наметалото под мишница и пришпори коня, надявайки маската на собственото си лице. Каква ирония — в своя кръстоносен поход срещу един престъпник самият той се бе превърнал в такъв. Първо задигна коня на Уада, а сега открадна дрехите на пияния. Обърна се, извади няколко монети от кесията си и ги хвърли към мъжа.

— Вземи ги като плата — извика.

Не искаше, ако сега го заловяха, последното му действие като свободен човек да е кражба, пък била тя и необходима. Освен това вече нямаше защо да пести тези пари. Ако оцелееше тази нощ, ако планът му успееше, все щеше да намери начин да спечели и други. Ако ли не, монетите, с които разполагаше, нямаше да стигнат дори за погребението му. Сега съжали, че не беше платил на Уада за коня, който може би никога нямаше да върне.

Сано се насочи на югозапад, излезе от Нихонбаши и се отправи към жилищния район на даймио . Спря при портата на един шинтоистки храм, влезе и коленичи пред малкия олтар. После пусна монета в кутията за дарения, удари гонга и плесна два пъти с ръце в молитва. Чувстваше се безкрайно сам, знаеше, че няма кой да му помогне в това изпитание. Помоли свещеника за една малка услуга:

— Може ли да получа четка, туш и лист хартия?

Свещеникът му направи знак да го последва навън до една колиба в дъното на двора. Там, в малка стаичка — едновременно хранилище, кухня и кабинет, той подреди исканите неща на писалището, кимна и го остави сам.

Сано стри туша, смеси го с вода и топна в него четчицата.

Сецубун, Генроку

Майко и татко,

написа, съжалявайки че няма време за подходящите изрази на уважение, с които иначе би започнал писмо до своите родители.

Когато получите това писмо, сигурно вече няма да съм между живите. Затова искам сега да ви се закълна най-тържествено, че не съм извършил убийството, в което ме обвиняват. Не искам да приема безропотно съдбата си и да умра заради чуждо престъпление, затова трябва да докажа невинността си и да изправя пред съда истинския убиец.

За да го сторя, за да предоставя на властите необходимите доказателства, първо трябва да открадна един свитък, притежаван от владетеля Ниу Масахито. Той разкрива вината му, уличава го в държавна измяна и подкрепя увереността ми, че е убил четирима души и е скалъпил обвинението срещу мен, за да потули заговора за покушение над шогуна.

Надявам се да изпълня дълга си към нашия върховен владетел, като предотвратя смъртта му.

Разделям се с вас с ясното съзнание, че може би никога вече няма да ви видя. Моля да ми простите за страданието, което ви причиних.

С вечна благодарност, любов и уважение

Сано прочете отново набързо съчиненото послание. Молеше се то да успокои родителите му и поне отчасти да им обясни постъпките му. Попи туша, после сгъна и запечата писмото. Написа пълните имена на родителите си, както и указания, как да се стигне до къщата им. После надяна отново маската и излезе навън при свещеника. Старецът кимна и прие писмото с мрачно изражение:

— Няма ли връщане назад от опасния път, по който си решил да поемеш?

Сано сведе поглед.

— Не — отвърна глухо.

Съдбата му бе предопределена. Нямаше връщане назад.