Лора Роуланд - Шинджу

Той подкара коня си по улицата, която водеше към тяхната къща. Мина покрай градинаря, книжаря, покрай няколкото сергии за хранителни продукти и спря на ъгъла пред Академията за бойни изкуства «Сано» — дълга ниска дървена постройка на едно равнище с улицата. Слезе от коня, върза юздите за парапета на тясната веранда и влезе, въздъхвайки с носталгия.

В тренировъчната зала окачени на стените газени лампи разпръсваха зимния мрак. Две редици млади мъже, облечени в широки памучни панталони, стояха един срещу друг, имитирайки битка. Юношите в едната редица държаха дървени летви вместо стоманени мечове, а тези от другата редица парираха ударите им с най-разнообразни оръжия — тояги, вериги, копия, железни ветрила. Сано вдъхна познатата смесица от миризми — пот, масло за коса, влажен хоросан и старо дърво — и изведнъж го обзе смесено усещане за уют и дълбока печал. Откакто се помнеше, това място неизменно бе негов втори дом. Като момче усвояваше бойни умения под строгото ръководство на баща си. Започна да тренира още щом порасна достатъчно, за да държи детски меч. По-късно тук бе обучавал собствени ученици. Мечтаеше някой ден лично да оглави школата, както би постъпил всеки добър син — да поеме занаята на баща си след неговото оттегляне.

Но дейността в школата замря. Самураите вече не си правеха труда да усъвършенстват бойните си умения, нито държаха синовете им да тренират. Пък и школата не принадлежеше към никой по-голям клан, не получаваше финансова издръжка и баща му трябваше сам да плаща на властите за разрешение да упражнява тази дейност. Поради липсата на богати покровители, отдалеченото и непрестижно място и отсъствието на нашумяло име сред преподавателите, от година на година академията привличаше все по-малко ученици. Бройката отдавна не стигаше, за да осигури печалба на баща му. Сано преподаваше, за да подпомага семейството си, но наскоро баща му реши след смъртта си да завещае училището на сенсей [33]Аоки Коемон — учителят, който сега водеше всички занятия. Няколко дни по-късно заведе Сано на срещата с Кацурагава Шундай, за да му издейства държавна работа.

— Сано сан ! — възкликна Коемон и се отправи към него усмихнат. Поклони се ниско и поздрави: — Добър вечер.

Сано също се усмихна. С Коемон бяха отраснали заедно, но след ритуала фундоши ивай [34]за посвещаването им в мъжество приятелят му неизменно се обръщаше към него с уважението, полагащо се на сина на учителя.

— Какво ще кажеш? — попита Коемон с жест към групата.

Сано познаваше повечето от учениците, но видя доста непознати лица и нови оръжия.

— Времената са се променили — каза той.

Двамата с Коемон много пъти бяха увещавали стария Сано да включи и някои нетрадиционни оръжия в програмата на школата. Баща му обаче държеше на своето — само боят с мечове е достоен за истинския самурай.

— В днешно време трябва да си готов да посрещнеш врага си с всякакви оръжия и освен това как ще привлечем нови ученици, ако не предлагаме нищо ново? — рече Коемон и остави оръжието си настрана.

— Ти преподаваш изкуството на джите ! — възкликна Сано.

Коемон сви рамене:

— Само най-основното. Не съм специалист.

— Хайде да опитаме заедно — Сано смъкна наметалото и шапката си и запретна ръкави.

Коемон започна съвсем бавно да показва на Сано как да отклони острието на насочения срещу него меч, как да нанесе контраудар, как да парира и да блокира атаките на противника.

Сано напредваше бързо — скоро майсторски завъртя оръжието и манкира с тънкото му острие удар под рамото. После блокира още един и светкавично мушна тъпия край във врата на приятеля си.

— А ако приложиш достатъчно сила… — замахна отново Коемон, — можеш дори да счупиш меча на противника си.

После си размениха оръжията и не след дълго Сано вече беше сгорещен и потен, изпълнен с енергия от приятните физически усилия. Беше му хубаво, че отново се е върнал в познатата тренировъчна зала. Когато свършиха, Коемон се обърна към класа и повиши глас заради врявата:

— Това е всичко за днес.

Учениците се поклониха на съперниците си и на Сано, после на своя сенсей и се втурнаха към вратата на съблекалнята.

— А къде е баща ми? — попита Сано, когато двамата с Коемон останаха сами. — Някъде навън по работа?

Коемон се поколеба:

— Днес не е идвал…

Безпокойството на Сано нарасна. Баща му не бе пропускал нито един работен ден.

— Какво има? — попита той.